В правилата за регистрация на домейни в областта .EU са определени изискванията към лицата, които могат да отправят заявка за регистрация. Особените изисквания към тях са обусловени от специфичната идентичност, която им предлага новата област при предоставянето на стоки и услуги посредством Интернет. В този смисъл заявки за регистрация могат за отправят само лица, които:

• Имат седалище, място на управление или дейност в Европейската общност;
• Организации, създадени в Европейската общност, без значение за приложимото национално право;
• Физически лица с местожителство в Европейската общност.

Имената на домейните, които се предявяват за регистрация, трябва да отговарят на определени изисквания, за да бъдат допуснати за вписване в регистъра с имена. Допустимите знаци, които могат да бъдат използвани за съставяне на името са:

• Буквите от латинската азбука от A до Z;
• Числата от 0 до 9 и знакът за минус ( – );

При съставянето на името трябва да се съобразят и следните съществени особености:

• Имената на домейните в областта .EU могат да бъдат съставени от минимум два знака. Тази възможност преодолява съществуващото ограничение, което е наложено за другите области от домейни, където има минимално изискване за три знака в името на домейна;
• Максималната дължина на името може да е до 63 знака;
• Името не може да започва със знак минус ( – );
• Третият и четвъртият знак не могат да са минус ( – );

Предвижда се в бъдеще да се предостави възможност за включване към допустимите знаци и такива, които са присъщи само за определена азбука на страна-членка.

След като лицето, което има право да регистрира домейн в областта .eu състави името съобразно изискванията, той трябва да се увери в неговата уникалност. Проверката за уникалност на имената на домейни се извършва чрез справка в регистъра с регистрираните имена – наричан още WHOIS. Ако името не присъства в регистъра, то е допустимо за заявяване.

Вписването на имената на домейни в регистъра се извършва от EURid, чрез посредничеството на акредитирано лице, към което се обръщат заявителите. Те подават към него заявката си, заедно с придружаващата я информация относно заявителя и заплащат дължимата абонаментна сума. След като получи информацията от акредитираното лице, EURid веднага вписва името в регистъра и то става достъпно за всички потребители на Интернет.

Тъй като не е завършил процесът по установяване на правния режим и техническите стандарти, регистраторът е обявил план, съдържащ стъпките и сроковете за извършването им преди началото на регистрацията. По-важни моменти от този план са:

• Март – Април 2005 – да се определят организациите за алтернативно разрешаване на спорове относно домейните и правилата за разрешаване на споровете. В тази връзка следва да се спомене, че правата за разрешаване на спорове са предоставени на Чешкия Арбитражен съд, със седалище в Прага. На същата организация е възложено да предложи правила за разрешаване на споровете относно правата върху домейните;
• До края на Май 2005 г. – Публикуване на споразумението с лицата, акредитирани като регистратори на домейни;
• Юни 2005 г. – Публикуване на предложената регистрационна политика за обществено обсъждане;
• Август – Септември 2005 – Предоставяне на софтуера за регистрация за тестване;
• Четвъртото тримесечие на 2005 – Начало на Първата фаза на регистрация на имена (Sunrise period);

Предвижда се регистрацията в новата област да започне на няколко етапа, в които се предоставят права само на определена категория лица да подават заявки за регистрация. Това са т. нар. sunrise периоди и те предхождат момента пускане на новата област за свободна регистрация от всички лица.

В Първата фаза от регистрацията на домейните в областта .eu заявки могат да отправят само две категории лица:

• Публични институции – за домейни, които съответстват напълно на името на институцията, абревиатурата, с която е известна или с територията, на която действа;
• Лица, които притежават право върху търговска марка, която съответства напълно на заявеното име на домейн;

Втората фаза на регистрацията започва два месеца след началото на Първата фаза. В този период освен изброените до момента лица с права върху имена, заявки за регистрация могат да се отправят от субекти, които притежават каквито и да е права върху име по силата на националното си законодателство.

По време на двете фази от предварителния период, регистрацията на всяко име се съпътства от т.нар Процес на валидация, осъществяван от Агент по валидацията. На този Агент е възложена задачата да проверява всяка заявка за регистрация по време на предварителния период и да удостоверява, чрез представените от заявителя на името доказателства, правата върху съответното име. След приключването на периода на предварителните регистрации заявките няма да бъдат проверявани от Агент. На 22 Март 2005г. EURid сключи договор, с който възложи правата по валидация на имената на домейните по време на предварителния период на PriceWaterHouseCoopers.

Четири месеца след началото на Първата фаза от предварителния период за регистрация (Sunrise period) започва свободната регистрация на имена на домейни в областта .eu за всички лица. От този момент заявките за вписване на имена ще бъдат обслужвани на принципа първият по време е по-силен по право.

Регистрацията на имена на домейни в новата европейска област се осъществява в условията на ясна правна рамка и равнопоставеност между заявителите. Това обосновава очаквания значителен интерес от страна на лицата, които предоставят услуги на информационното общество и желаят да придадат европейска идентичност на дейността си.

Николай Кискинов

02 Май 2005 г.

Едно от най-съществените предизвикателства, с които е свързано установяването на регулация при използването на информационните технологии е определянето на отговорността на доставчиците на услуги на информационното общество. Именно в тази посока са насочени новите положения в Закона за електронната търговия, който успешно следва рамката, зададена в Директива 2000/31. Основните аспекти на правна регламентация обхващат следните хипотези на отговорност:

при предоставяне на услуги по достъп и пренос;

услуги за автоматизирано търсене на информация;

отговорност при кеширане;

отговорност при препращане към съдържание;

Отговорност при предоставяне на услуги по достъп и пренос

Способът за правна регулация, който използва ЗЕТ, в съответствие с Директивата, е насочен към определяне на хипотезите, в които доставчикът на услуги на информационното общество не отговаря за предоставяната и пренасяна от него информация. Тези хипотези са дефинирани в чл. 13, ал. 1 на закона и следва да са налице кумулативно. Съобразно посочената разпоредба доставчикът на услуги на информационното общество не носи отговорност за предаваната информация през далекосъобщителна мрежа и за дейността на получателя на услугата, ако са налице следните условия:

• Доставчикът не инициира предаването на предаваната информация;

• Доставчикът не избира получателя на предаваната информация;

• Доставчикът не избира или не променя предаваната информация;

Предаването на информацията през далекосъобщителни мрежи е една от основните характеристики, присъщи за доставчиците на услуги на информационното общество. Съдържанието на понятието „предаване” следва да бъде извлечено от дефиницията на чл. 13, ал. 2 на ЗЕТ. Съгласно тази разпоредба предаване на информация през далекосъобщителни мрежи се изразява в следното:

• автоматично, междинно и временно съхраняване на предаваната информация;

• извършено единствено с цел осъществяване на преноса през далекосъобщителната мрежа;

• информацията не се съхранява за срок, по-дълъг от обикновено необходимия за осъществяването на преноса;

Отговорност при предоставяне на услуги за търсене на информация

Особено актуален въпрос, свързан с използването на информационните и комуникационните технологии, не само в търговската дейност, е свързан с отговорността на доставчиците на услуги за търсене на информация. Предизвикателството на правния режим в този случай е прецизното определяне на границата на отговорността относно информацията, която е в основата на услугата и правата върху нея. Многобройни са случаите, в които доставчици на услуги използват механизмите за търсене с цел да се освободят от отговорност за информацията, към която препращат в резултатите от търсенето в услугата.

Механизмът на правно регулиране е сходен с този на услугите за достъп и пренос и е определен в чл. 14, ал. 1 на ЗЕТ. Съобразно посочената разпоредба доставчикът на услуги за автоматично търсене на информация не отговаря за съдържанието на информацията, при условие че са налице кумулативно следните изисквания:

• Доставчикът не инициира предаването на извлечената информация;

• Доставчикът не избира получателя на извлечената информация;

• Доставчикът не избира или не променя извлечената информация;

За да не се използва посочената разпоредба за заобикаляне на закона, в чл. 14, ал. 2 изрично е определено, че освобождаването от отговорност не се прилага, в случай че информационният ресурс, от който се извлича информацията принадлежи на доставчика на услугата или на свързано с него лице.

Отговорност при междинни запаметявания

Междинното запаметяване или т.нар кеширане, технология широко използвана и в известен смисъл в основата на функционирането на Интернет и услугите на информационното общество, до този момент не е било дефинирано с изрични правни норми. Въвеждането на правна регламентация в този комплекс отношения трябва да бъде подкрепено, тъй като пораждаше множество въпроси, свързани с отговорността на доставчиците на услуги, използващи кеширане.

В съответствие с възприетия подход на определяне на отговорността на доставчиците в другите хипотези, и тук ЗЕТ е насочен към дефиниране на условията, при които се изключва отговорност за междинни запаметявания. Съобразно чл. 15 на ЗЕТ доставчикът на услуги, който пренася информация, въведена от получателя на услугата на информационното общество далекосъобщителната мрежа, не отговаря за автоматичното, междинното и временно съхраняване на информацията, необходимо за нейното ефективно предаване към други получатели на услугата по тяхно искане. За освобождаването на доставчика от отговорност обаче е необходимо да са изпълнени следните условия:

• Доставчикът не изменя информацията;

• Доставчикът спазва изискванията за достъп до информацията;

• Доставчикът спазва общоприетите правила за актуализация на информацията;

• Доставчикът правомерно използва общоприетите технологии за получаване на данни за използване на информацията;

В допълнение към горепосочените условия следва да бъде обърнато особено внимание на условието доставчикът незабавно да премахва информация, която е съхранил, или преустановява достъпа до нея с узнаването на следните обстоятелства:

че информацията е била отстранена от мрежата на първоначалния източник или достъпът до нея е бил преустановен;

е налице акт на компетентен държавен орган за премахване на информацията или преустановяване на достъпа до нея, когато това е установено със закон;

Разгледания режим на отговорността на доставчици на услуги, които използват кеширане е особено значим поради широкото приложение на тази технология и най-вече в използването и сайтовете за търсене на информация в Интернет. Ето защо подходящо би било тези доставчици да извършват подробен правен анализ на информационните си технологии още в началото на осъществяването на своята дейност.

Отговорност относно хостинг и препращане към информация

Хостингът най-общо може да бъде определен като предоставяне от доставчик на услуга на информационното общество на възможност за споделяне на информация заедно със съпътстващ комплекс допълнителни или спомагателни услуги за обработка на информацията, която се споделя. В новата правна рамка на електронната търговия за са определени условията, в които доставчиците на услугата хостинг не носят отговорност за предоставяното съдържание и дейността на ползвателя на услугата. Тази проблематика е особено актуална с оглед многобройни случаи на противоправно разпространение на информация посредством Интернет.

Границите на отговорността на доставчика на услугата са определени чл. 16, ал. 1 на ЗЕТ. Съгласно тази разпоредба доставчикът не носи отговорност в случай че е налице едно от следните условия:

• не е знаел за противоправния характер на дейността или информацията;

• не са му били известни фактите или обстоятелствата, които правят дейността или информацията явно противоправна;

За да не се използва установения правен режим за освобождаване от отговорност на доставчици, които осъществяват неправомерна дейност с услуги на информационното общество, са установени известни ограничения, определени в чл. 16, ал. 2 на ЗЕТ. Това са следните хипотези:

• получателят на услугата е свързано с доставчика на услугата лице;

• доставчикът е узнал или е бил уведомен за противоправния характер на информацията или е бил уведомен от компетентен държавен орган за противоправния характер на дейността на получателя и не е предприел незабавни действия за преустановяване на достъпа до нея или за премахването й, като това не освобождава доставчика от произтичащо от закон задължение да запази информацията

В случай че е налице някое от изложените обстоятелства доставчикът носи отговорност за информацията, която се споделя. По силата на чл. 16, ал. 4 на ЗЕТ правният режим относно освобождаването и възникването на отговорността може да се бъде съответно прилаган и в хипотезите, в които доставчикът предоставя достъп до информацията посредством електронна препратка.

Контрол по спазването на Закона за електронната търговия

Въведеният нов правен режим относно дейността на доставчиците на услуги на информационното общество наложи създаването на механизми, които да гарантират неговото съблюдаване. Поради широкия спектър от обществени отношения в електронната търговия едва ли би могло да се мисли за единен орган, който са осъществява надзор над дейността на лицата. В най-общи линии с оглед особеностите на субектите на електронната търговия (потребители и доставчици на услуги на информационното общество) контролът по спазването на закона се осъществява от Комисията за защита на потребителите и Комисията за регулиране на съобщенията.

            Съгласно чл. 20 на ЗЕТ цялостният контрол по спазването на разпоредбите на Закона за електронната търговия се упражнява от Комисията за регулиране на съобщенията. В рамките на този контрол би следвало да отнесем нарушаване на задълженията на доставчиците за предоставяне на информация във връзка с предоставяните услуги – едно от основните положения на закона.

Търговските практики, които са в противоречие с колективните интересите на потребителите могат да бъдат преустановявани или забранявани по искане на Комисията за защита на потребителите и сдруженията за защита на потребителите. Освен за забрана на търговски практики посочените субекти имат право да предявяват и искове  за обезщетение при условията и реда на глава девета, раздел III от Закона за защита на потребителите.

Нарушенията на ЗЕТ се санкционират от КРС с глоби или имуществени санкции, определени в чл. 23 до чл. 25, в размер от 200 до 2500 лв. за първо и между 1000 и 4000 лв. за повторно извършено нарушение. Актовете за установяване на административните нарушения се съставят от длъжностни лица, определени от председателя на КРС. Наказателните постановления се издават от председателя на КРС или от изрично упълномощен член на комисията. Обжалването на наказателните постановления, с които се налагат санкции на ЗЕТ се обжалват по реда на Закона за административните нарушения и наказания.

Приложимо право към доставчиците на услуги на информационното общество

Особеностите на информационните технологии създават известни проблеми относно приложимото право в отношенията между страните. Този въпрос е особено актуален с оглед особените задължения за доставчиците на услуги на информационното общество в България и в повечето страни-членки на Европейския съюз. Преодоляването на тази неяснота е постигнато чрез установяване на правила в чл. 19 на Закона за електронната търговия, които да регулират изискванията за започване и осъществяване на дейността по предоставяне на услуги на информационното общество.

Съгласно чл. 19, ал. 1 изискванията относно започването и осъществяването на дейността по предоставяне на услуги на информационното общество се уреждат от закона на държавата, където се намира мястото на дейност на доставчика, ако е на територията на страна-членка на Европейския съюз. В тази връзка е нужно да се изясни понятието „място на дейност”, което е дефинирано в чл. 19, ал. 2 на ЗЕТ. Съгласно посочената разпоредба това е мястото, където доставчикът на услуги извършва стопанска дейност за неопределен срок. Съществено при определянето на мястото на дейност е, че употребата на технически средства и технологии, необходими за предоставяне на услугата, не са достатъчни сами по себе си за определяне мястото на дейност на доставчика на услуги – арг. Чл. 19, ал. 2 изр. 2 ЗЕТ.

По отношение на определените в чл. 19, ал. 3 ЗЕТ обществени отношения, прилагането на правото на държава-членка на Европейския съюз е недопустимо.

Новата правна рамка на електронната търговия в България, възприела Директива 2000/31 в Закона за електронната търговия, предоставя за първи път правна регламентация на някои нови непознати до този момент правни хипотези. Модернизацията и адаптацията на гражданското законодателство обаче не бива да спира с приемането на разгледания нормативен акт. Правоприлагането среща многобройни и много по-съществени предизвикателства във връзка с използването на информационните технологии отколкото са уредени в Закона за електронната търговия. В този смисъл можем да се надяваме, че приетият ЗЕТ е само първата стъпка, която ще даде нужния тласък за осмисляне на познатите ни институти на гражданското право през призмата на информационните технологии.

Адвокат Николай Кискинов

Адвокатска кантора „Пенков, Марков и партньори”

Отделно от наименованието на домейна, компаниите предлагат продуктите и услугите си под определено име, наречено търговска марка. Тя се заявява пред публичен орган, който удостоверява нейната уникалност. Териториалното действие на акта на държавния орган обаче е ограничено в рамките на държавата, в която е издаден.

Колизията между търговските марки и домейните се изразява във възможността едно лице да регистрира име на домейн, което да съвпада частично или напълно с определена търговска марка. В повечето случаи лицето, което регистрира домейн, който съвпада с търговска марка, предоставя сходни продукти и услуги като притежателя на марката. В този случай е налице директно увреждане на интересите на притежателя на търговската марка, което може да се състои в:

·        Невъзможност на притежателя на търговската марка да придобие домейн със същото име като марката, тъй като е вече регистриран от трето лице;

·        Внасяне на объркване в потребителите чрез регистриране на сходни на търговската марка домейни и предлагане на сходни продукти или услуги;

Споменатите възможности за злоупотреба са допълнително улеснени от отсъствието на изискване за представяне на търговска марка при регистрацията на домейни в някои области. Там, където такива удостоверения се изискват, подобни проблеми не съществуват и колизията на търговските марки с имената на домейни са сведени до минимум.

Не всички компании са преминали към предоставяне на своите продукти и услуги чрез средствата на електронната търговия и Интернет. Следователно е възможно трети лица да регистрират имена на домейни, съвпадащи с наименованието на компанията с цел да внесат объркване в потребителите. Несъмнено в този случай интересите на компанията, чието име е регистрирано като домейн, би следвало да могат да бъдат защитени.

От друга страна, дори компаниите да регистрират имената на домейните си в различните области това не би могло да ги защити от регистриране на сходни по име домейни. Трети лица биха могли да регистрират име на домейн, което се различава несъществено и би могло да обърка потребителите. В този случай също би следвало да се даде възможност на лицата да защитят интересите си.

За да внесе яснота и спомогне за конструктивното разрешаване на проблемите в отношенията между притежателните на домейни и регистраторите им, ICANN (Internet Corporation For Assigned Names And Numbers) е приела Единна политика за разрешаване на спорове за имена на домейни (Uniform Domain Name Dispute Resolutions Policy) и Правила към единната политика за разрешаване на спорове за имена на домейни (Rules for Uniform Domain Name Dispute Resolution Policy). Съобразно тях се разрешават всички спорове относно правата върху домейни в областите .com, .net, .org и някои от националните области от имена.

Политиката и Правилата са приети от ICANN и са потвърдени от всички сертифицирани регистратори на домейни от областите .com, .net и .org. на 26 август 1999 и са в сила от 24 октомври 1999. Двата акта имат действие между регистратора и притежателя на домейн. Последният приема условията чрез споразумението за регистриране на домейн между него и съответната регистрираща организация. От този момент споровете между притежателя и третите лица по отношение на домейна се разрешават по реда, определен в споменатите правила.

Споровете относно правата върху домейни се разрешават от специално акредитирани организации за алтернативно разрешаване на спорове за домейни. Тези организации получават разрешение от ICANN и следва да отговарят на специфични изисквания, обосноваващи важната роля, която им е възложена за регулиране на отношенията между спорещите страни. Към момента споровете могат да се отнасят към 5 акредитирани организации, като една от водещите от тях е Центъра за арбитраж и медиация към Международната организация за интелектуална собственост. Жалбоподателите могат да се обръщат към всяка от организациите, за да защитят правата, които претендират, че притежават върху определен домейн.

Всяко заинтересовано лице може да подаде жалба срещу притежател на домейн, ако докаже кумулативното наличие на следните предпоставки:

·        Регистрираното име е идентично или сходно на търговската марка, която засегната страната притежава;

·        Лицето, регистрирало името на домейна, упражнява правата върху него без основание;

·        Името е регистрирано и се използва недобросъвестно.

По отношение на основанието за съвпадение или сходство с търговска марка ще се приложат общите правила за търговските марки. В този смисъл колкото са сходни две търговски марки, толкова ще са сходни и имената на домейните, които могат да се регистрират от притежателите им. Доколко е сходно наименованието на определен домейн с дадена търговска марка ще се решава за всеки случай по отделно от съответната организация за разрешаване на спорове.

Недобросъвестно регистриране и използване на име на домейн е налице, когато регистрацията се прави за цели, които биха могли да нарушат интересите на трети лица. ICANN е приела следното поведение за недобросъвестно:

·        Регистриране на домейн от лице с единствената цел да го продаде, да го отстъпи за ползване или по друг начин прехвърли името на лицето, което е притежател или има права върху същата търговска марка;

·        Регистрирането на имена на домейни с цел увреждането на интересите на конкурентна компания;

·        Регистриране на имена на домейн с цел да се попречи на притежател на търговска марка да я регистрира като домейн;

·        Използването на домейн за привличане на потребители с търговски цели чрез въвеждане на потребителите в заблуждение относно спонсора на сайта или неговия произход;

Изброяването на недобросъвестната практика за регистрация и използване на домейни не е изчерпателно и се решава отделно за всеки спор според особеностите на случая. Тежестта на доказване на всички, посочени по-горе обстоятелства, е върху страната, която се позовава на тях. В този смисъл подаването на жалба срещу лице, което притежава определен домейн, винаги е свързано с прилагането на съответни доказателства за твърденията на жалбоподателя.

След като бъде съставена, съобразно изискванията, жалбата се изпраща в избраната организация. Тя преглежда документите и проверява редовността на жалбата. Ако е редовна, организацията я препраща на лицето, срещу което е насочена в тридневен срок от заплащането на таксата от страна на жалбоподателя. В случай че бъдат установени пропуски, грешки или нередности в жалбата или в приложените документи, организацията уведомява жалбоподателя и му дава възможност в срок от пет работни дни да коригира нередностите. Ако той не стори това в рамките на предоставения му срок, организацията прекратява процедурата.

За начало на процедурата по решаване на спора между страните се счита датата на препращане на жалбата и документацията от страна на организацията към адресата на жалбата. Организацията служебно уведомява страните и всички заинтересовани лица за началото на процедурата.

Лицето, срещу което е насочена жалбата, следва да изпрати отговор в срок до 20 дни от началото на процедурата. Отговорът се изпраща на организацията в писмена форма и трябва да отговаря на определените в Правилата изисквания.

След като получи жалбата и отговора на лицето, срещу което тя е насочена, организацията назначава състав за решаване на спора. Този състав се образува от лицата, които са предложени от страните. Жалбоподателят ги посочва в жалбата си, а лицето, срещу което е насочена – в отговора си.

Спорът относно домейна може да бъде разгледан в тричленен или едночленен състав, сформиран по предложение на спорещите страни. Ако никоя от страните не е посочила лицата, които да участват в тричленен състав, организацията назначава едночленен състав в срок до 5 работни дни от получаването на отговора на лицето, срещу което е насочена жалбата. Разноските за едночленния състав се поемат от жалбоподателя.

Ако някоя от страните е заявила изрично, че желае спорът да бъде решен от тричленна комисия и не е посочила членовете й, организацията ги назначава служебно. В този случай разноските се поемат от жалбоподателя, освен ако лицето, срещу което е насочена жалбата, предложи спорът да се разглежда от тричленен състав. Тогава разноските се разделят между страните.

В случай че жалбоподателят не е предложил членове на състава, той може да направи това в пет дневен срок от получаване на отговора на жалбата.

След като бъде сформиран състав за разглеждане на спора, на членовете му се предоставя цялата информация, която се съдържа в жалбата и отговора й. Съставът решава спора въз основа на представените документи и изложени становища от страните, както и в съответствие с Правилата, Политиката и основните принципи на правото.

Ако липсват специални правила от страна на организацията, съставът се произнася по спора в срок от 14 дни. Решението се издава в писмена форма и в него съставът трябва да изложи своето мнение и да посочи аргументите, въз основа на които е решил спора по определен начин. Въз основа на решението се разрешава спорът между страните относно правото върху домейн. Ако то е в ползва на жалбоподателя се извършва трансфер на домейна в съответствие с решението на арбитражната организация. В случай че жалбата бъде отхвърлена, правото върху домейна не променя своя титуляр.

Възникването на спор относно правото върху домейн внася известна несигурност за трети лица относно титуляра на правото върху името. В случай че притежателят на домейна реши да прехвърли правото върху него преди да е приключила процедурата по разрешаване на спора, възникват два съществени проблема. От една страна, той трябва да достави на лицето, с което договаря, правото върху домейна. Но той не би могъл да го направи, ако процедурата по разрешаване на спора не приключи в негова полза. От друга страна, жалбоподателят трябва да бъде сигурен, че искът му е подаден срещу притежателя на домейна и ще има сила спрямо лицата, с които той договаря.

Политиката и Правилата за решаване на спорове с домейни съдържат насоки за решаване на проблема. От една страна, се налага забрана за отчуждаване на правото върху домейна в срок от 15 дни след завършването на процедурата пред организацията. От друга страна, се предвижда възможността притежателят да отчужди правото върху домейна, ако лицето, с което договаря, се задължи да приеме съдебното или арбитражно решение по спора за домейна.

Авторът смята, че подобен механизъм на отчуждаване на правото върху домейна с приемане на решението по спора може да се възприеме и на етапа, когато спорът се развива пред организацията. Важното в случая е страните по договора за прехвърляне на правото върху домейна, да уговорят, че ще се съобразят с евентуалното решение.

За периода, през който е налице спор по отношение на домейн, е недопустимо да се извършва смяна на регистратора на домейна. Тази забрана има действие и 15 дни след приключване на процедурата за разрешаване на спора.

Политиката и Правилата предоставят ясна и изчерпателна процедура за разрешаване на споровете относно правата върху домейни. Може да се очаква, че все повече области от имена на домейни ще възприемат принципите, заложени в тази два акта. Примери в тази насока се правилата за разрешаване на спорове, които ще бъдат приети за европейската област от домейни .eu. Те почиват изцяло на установените до момента правила за алтернативно разрешаване на спорове. Удачен е поводът да се замислим дали в управлението на българката област .bg би могло да бъде постигната по-голяма прозрачност чрез установяване на процедура за разрешаване на спорове относно домейните, които лицата в България регистрират.

Адвокат Николай Кискинов

„Пенков, Марков и Партньори”, правни офиси

С новоприетия Закон за защита на потребителите („ЗЗП”) (ДВ бр. 99, 09.12.2005 г.) се постави правната рамка в областта на защита на потребителите, която съответства на правото на Европейския съюз. Чрез новия закон ще проявят своето действие правни институти, които до момента са били непознати на нашата правна система и отразяват от една страна развитието на информационните и комуникационни технологии и от друга стремежът към по-висока степен на защита на потребителите в рамките на Общността.Отношенията между потребители и търговци относно сделките, сключвани посредством Интернет и електронна поща се регулират от особените правила на чл. 48 – 61 ЗЗП. За да се приложи особеният режим, обаче, трябва сделката между страните да притежава качествата на договор за продажба от разстояние по смисъла на чл. 48 от ЗЗП.

1. Понятие за договор за продажба от разстояние

Според споменатата разпоредба договор за продажба от разстояние е всеки договор, сключен въз основа на предложение от страна на доставчика до потребителя като част от система за продажба на стоки или предоставяне на услуги, при която от датата на отправяне на предложението до сключването на договора страните не са във физически контакт помежду си. От изложената дефиниция могат да бъдат изведени следните съществените характеристики:

• Договорът се сключва въз основа на предложение, отправено от доставчика до потребителя.
• Предложението е направено като част от система за продажба на стоки или предоставяне на услуги. Под система следва да се разбира съвкупност от средства за автоматично отправяне на предложения и сключване на сделки след тяхното приемане от потребителя. С оглед приложението на режима към потребителските договори в Интернет под система следва да се приеме съвкупността от информационни технологии, които доставчикът използва за връзка с потребителя и сключване на договор с него.
• Договорът трябва да бъде сключван между страни, които не са във физически контакт помежду си от момента на отправяне на офертата до сключване на договора – тоест неприсъствено.

Използваните средства за комуникация от разстояние са неизчерпателно изброени в чл. 48, ал. 3 и между тях изрично се споменават способите за извършване на изявления в електронна среда – Интернет и електронна поща.Особен е режимът на използване на електронна поща като средство за комуникация, тъй като според чл. 49, ал. 1, т. 3 ЗЗП в този случай се изисква предварителното съгласие на потребителя. Средства, различни от тези, за които се изисква изричното съгласие, са всички, които не са определени в чл. 49, ал. 1 ЗЗП, а следователно и Интернет.С оглед защитата на потребителите е установено ограничение относно някои видове стоки, които не могат да бъдат предлагани посредством Интернет или електронна поща, като лекарства, хранителни добавки, хомеопатични и други продукти, представяни с лечебно въздействие.

2. Преддоговорни задължения на доставчика

Защитата на потребителите е осигурена не само чрез установяване на отговорност за доставчика в случай на некачествени стоки или опасни стоки, но и чрез задължение за предоставяне на информация на потребителя преди сключване на договора. В тази насока са особените правила на чл. 52 ЗПП, които определят задължителната информация предоставяна на потребителя преди сключването на договора. Предоставянето на информацията трябва да отговаря на следните изисквания:

1. Да е направено по ясен и разбираем начин (в този смисъл и на български език), в зависимост от средството за комуникация;
2. Да подчертава търговският характер на предложението;
3. Да е в съответствие с принципа за добросъвестност при търговските сделки и добрата търговска практика;

Изискванията за предоставяне на информация са особено важен източник на критерий за съдържанието на общите условия за предоставяне на стоки и услуги, посредством Интернет, с който трябва да се съобразяват всички търговци при осъществяване на дейността си.

3. Плащане на цената по потребителски договор

След като страните определят съдържанието на договора, посредством използваното средство за комуникация всяка от тях трябва да изпълни задълженията си по договора. В тази връзка обаче ЗЗП установява множество специални правила, които вероятно са предназначени да осигурят по-висока степен на защита на интересите на потребителите. Тази правила обхващат най-вече момента, в които потребителят извършва плащане на цената и правото му да се откаже от договора.Плащането на цената от потребителя по договор за продажба от разстояние не се извършва в момента на постигане на съгласие от страните. Нещо повече, законът изрично забранява на доставчиците по дистанционни договори да приемат плащане от потребителите преди изтичане на сроковете за отказ от страна на потребителя. В чл. 55 ЗЗП законът урежда правото на потребителя да се откаже от договора, сключен от разстояние без да дължи обезщетение на доставчика и без да посочва причина в срок до 7 дни. В тази хипотеза особено важно практическо значение има началният момент, от който започва да тече този срок, който е различен за различните обекти на потребителския договор. Началният момент при продажба на стоки започва от получаването на стоката, ако са спазени изискванията на чл. 54 ЗЗП за предоставяне в писмена форма или на друг подходящ носител информацията, изискуема по закона. По отношение предоставянето на услуги срокът започва да тече от момента на сключване на договора, а когато изискванията за предоставяне на информация са изпълнени след сключването на договора – от този момент, но не повече от 14 дни. Когато договорът е за финансова услуга срокът за отказ от договора е 14 дни.В случай, че доставчикът не изпълни задълженията си за предоставяне на информация, потребителя може да се откаже от договора в срок до 3 месеца. Този срок започва да тече от момента на получаване на стоката, а за услуги – от момента на сключване на договора. Ако през течение на този срок доставчикът предостави информацията, срокът започва да тече от този момент.С оглед на горното, плащанията в електронната търговия в отношенията между доставчици и потребители ще бъдат съществено затруднени. Причината за това е несигурността, която създава за доставчика ограничението да не изисква или приема авансово плащане преди изтичане на споменатите срокове. За да може да приеме плащане, доставчикът трябва да изпълни пръв задълженията си по договора, да достави стоката и да изчака 7 дни, когато вече ще трябва да очаква от потребителя плащане. В случай на неизпълнение от страна на потребителя обаче, доставчикът е поставен в тежкото положение да търси обезщетение от лице, което вече е получило стоката по договора и може да се разпорежда с нея в полза на трето лице или да я повреди.Ако настоящият правен режим се запази, може да се очаква, че само някои доставчици ще извършват сделки с потребители по този несигурен механизъм. Вероятно те ще се насочат към избягване на забраната чрез прилагане на познати правни механизми, чрез които да осигурят плащането на цената по договора към момента на неговото сключване посредством Интернет или електронна поща. Подобни правни средства са различните форми на обезпечения, познати на облигационното право, чието прилагане ЗЗП не ограничава.Прави впечатление, че забраната за предварително поискване или приемане на плащане не е изрично установено и в Директива 97/7/ЕС относно договорите, сключвани от разстояние. Нещо повече, чл. 6, ал. 2 от Директивата, уреждащ упражняването на правото на потребителя за отказ от договора, определя, че доставчикът е задължен да възстанови сумата, която потребителят е дал по договора. Това плащане не може да произтича от друго основание, освен авансово плащане по договора за цена и разноски, т.е. към момента на сключването му – практика, възприета във всички страни с развита електронна търговия.Макар и да съдържа някои недостатъци, новият ЗЗП въведе режим, стимулиращ развитието на електронната търговия чрез поставянето на ясни и справедливи правила между страните по сделките. С неговото приемане беше направена значителна стъпка напред в съобразяването правната рамка на защита на потребителите с достиженията на правото на Европейския съюз. 

Адвокат Николай Кискинов

 Същност на проблема 

От момента на влизане в сила на Закона за защита на потребителите, съгласно чл. 53 доставчикът на стоки или услуги, посредством Интернет или електронна поща няма право да приеме авансово плащане на цената докато не изтекат минимум 7 дни от момента на доставката на стоката или от началото на предоставяне на услугата. В този т.нар. „охлаждащ период” потребителят има право да се откаже от договора и да върне стоката.

Формулирано по този начин правилото не дава възможност за извършване на плащане дори и потребителят да желае да плати преди изтичането на сроковете за отказ от договора – защото доставчикът няма право да приеме плащането.

Забраната в чл. 53 на ЗЗП за приемане на авансово плащане е скрепена със съответната санкция – между 1000 и 10 000 лв., налагана от Комисията за защита на потребителите. Ентусиазираното прилагане на закона и в частност на тази забрана доведе до съставяне на около 30 наказателни постановления на почти всички електронни магазини, с които Комисията им наложи санкция от 1000 лв. и издаде предписание да не приемат плащане на цената на стоката при поръчката, а да изчакат поне 7 дни след доставката. В резултат на това някои електронни магазини преустановиха същинската си дейност и функционират като каталози, други пък продължават дейността си в нарушение на забраната и очакват да бъдат повторно санкционирани от Комисията за защита на потребителите.

 Може ли да се въвежда забрана в авансовите плащания съгласно правото на Европейския съюз? 

В частта относно защита на потребителите в учредителните договори на Европейския съюз е предвидено, че държавите-членки могат да въвеждат по-строга защита за потребителите в националното си право, но след като уведомят Европейската комисия и ако с тази защита не нарушават учредителните договори. Тъй като обаче към момента на приемането на закона България не е била член на Европейския съюз, тази по-силна мярка за защита на потребителите не е съгласувана по реда на учредителните договори с Европейската комисия.

Възниква въпросът дали забраната по чл. 53 на ЗЗП противоречи на акт от по-висш вид на Европейския съюз, който да има директно действие спрямо физическите и юридическите лица. Принципът на свободно движение на стоки и капитали в рамките на общността предполага наличието на правила, които да гарантират с директното си действие проникването на правовия ред на общността във всяка държава-членка.

Съгласно чл. 56, ал. 2 от Договора за създаване на европейска общност „всички ограничения върху плащанията между държавите-членки и между държавите членки и трети страни са забранени”. Макар и доста обща, тази разпоредба позволява да бъде тълкувана в контекста на забраната за авансово плащане по потребителските договори, установена в България. Още повече, че характерът на търговията посредством Интернет е такъв, че се влияе от приложимото спрямо потребителя законодателство. Следователно установената в България забрана, би се отразила неблагоприятно на общия пазар в Европа и от друга страна поставя в по-неблагоприятно положение местните лица в сравнение с тези от другите страни-членки на общността.

Разпоредбите на учредителните договори, установяват правила от най-висш порядък и се прилагат с предимство пред противоречащите им правила на местното законодателство на държавите-членки. Съдържанието на нормата на чл. 56 от Договора за създаване на европейска общност и начина на нейното формулиране позволяват да бъде приложена директно без да се налага изрично издаване на акт на държавен орган в съответната държава-членка. Ефектът от прилагането на тази разпоредба е лишаването от правна сила на всяка норма в националното законодателство, която установява някаква забрана в плащанията в рамките на общността. В конкретния за България случай това ще означава, че чл. 53 от Закона за защита на потребителите трябва да бъде отменен и не следва да се прилага от Комисията за защита на потребителите.

  Николай Кискинов19 Февруари 2007 г.

Българско законодателство

Чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗЕТ

Чл. 5, ал. 3, т. 3 ЗЕТ

Ищец: Bundesverband der Verbraucherzantralen und Verbraucherverbande – Verbraucherzentrale Bundesverband e.V.

Ответник: deutsche internet versicherung AG

Преюдициални въпроси

Длъжен ли е доставчик на услуги на основание на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2000/31/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар1 да предостави телефонен номер на ползвател на услуга преди сключването на договор, така че с доставчика да може да се влезе бързо в контакт и да се разменят съобщения с него по директен и ефективен начин?

В случай, че отговорът на първия въпрос е отрицателен:

а) Длъжен ли е доставчик на услуги на основание на член 5, параграф 1, буква в) от Директивата да предложи преди сключването на договора втори начин за размяна на съобщения освен посочване на адрес на електронната поща?

б) В случай, че отговорът е положителен: Достатъчно ли е, за целите на посочване на втори начин за размяна на съобщения, когато доставчикът на услуги създаде бланка за запитване, с която ползвателят може да се обърне към доставчика на услугата по Интернет и отговорът на запитването на ползвателя се изпраща от доставчика по електронната поща?

____________

1 – ОВ L 178, стр. 1.

Компютърните програми осигуряват функционирането на информационните и комуникационните технологии, въз основа на които субектите на електронната търговия осъществяват своята търговска дейност. Това определя особено важната им роля в бизнес модела на всяка компания, използваща предимствата за осъществяване на икономическа дейност в условията на глобализиран пазар на стоки и услуги.

Пред компаниите съществуват няколко варианта за осигуряване на софтуер, който да обслужва производството им.

Първият вариант е компютърните програми да бъдат закупени от производители, чиято основна дейност е производство на софтуерни продукти за осигуряване на определен етап от производствения процес. В този случай доставчикът на софтуера внедрява съответния софтуерен продукт в бизнес модела на компанията и извършва неговата техническа поддръжка и обучение на служителите, които трябва да го използват.[2]

Недостатък на разгледания вариант е обвързване на потребителя с определени софтуерни продукти. Той не може да развива и коригира закупената софтуерна технология, а трябва да разчита на доставчика на продукта.[3]

Вторият вариант е компанията сама да създаде и да развива компютърните програми, които осигуряват определени аспекти от дейността й. В този случай компанията трябва да осигури специалисти, знания, ресурси и всички други елементи на изграждането на определена софтуерна технология. Този подход е свързан с повече разходи за съответния потребител, но осигурява защита на технологичните тайни, предвидимост на производствения процес и бъдещата поддръжка на компютърната програма.

Третият подход, който една компания може да възприеме за осигуряване на определена информационна технология, е да възложи на определено лице изработката на необходимия софтуер. В този случай между страните се сключва договор за изработка на компютърна програма.

 2)      Съотношение на договора за изработка на компютърни програми с договора за изработка по ЗЗД 

Договорът за изработка на компютърни програми е разновидност на договора за изработка по Закона за задълженията и договорите[4]. Следователно към отношенията, които не са изрично определени от страните в договора за изработка на компютърни програми, ще се прилагат правилата, предвидени в закона по отношение на договора за изработка.

Особения обект на изработката на компютърни програми налага включването на специфични права и задължения на страните. Тези особености се изразяват в следното:

1.      Предмет на изработката са компютърни програми

2.      Специфични са изискванията към изработката

3.      Съществуват особености в определяне на сроковете за изпълнение

4.      Специфични са начините за определяне на цената

5.      Установяват се особени правила при приемане на изработката

6.      Налице са особености при недостатъци и отклоняване от възложеното

7.      Сключва се споразумение (клауза) за текуща поддръжка на изработената компютърна програма

Освен правилата, които са предвидени в закона и определени от страните в договора за изработка, към изработката на софтуер се прилагат и множество правила, установени в практиката. Такива правила са масово разпространените концепции при писането на кода на програми, критериите за нормално функционираща програма, правила, установени в учебници за програмиране и документация на продукти. Страните би следвало да се съобразят с тях, в случаите, които не са предвидени в договора или закона.

 3)      Предмет на договора за изработка на компютърни програми 

Изработката на компютърните програми е сложен и комплексен процес, който се състои от множество етапи и специфични действия. Договорът за изработка на софтуер урежда отношенията между страните през всичките етапи от тази дейност.

Предмет на договора за изработка на софтуер са отношенията между страните във връзка с проектирането, изработката, приемането и поддръжката на компютърни програми или част от компютърни програми.

 4)      Страни 

Страни по договора за изработка на софтуер могат да бъдат както физически, така и юридически лица. С оглед приложението му в електронната търговия обаче следва се отбележи, че подобно споразумение се сключва най-вече между компании, които осъществяват своята търговска дейност посредством отношенията бизнес към бизнес (B2B).

Изпълнителят е страната по договора, която се задължава да изработи и предаде определена компютърна програма съгласно изисквания и в срок, определени от Поръчващия.

Ако лицето, което поръчва продукта, желае точно определени специалисти да изработват софтуера, това трябва да бъде изрично определено в договора. В противен случай Изпълнителят може да използва целия си потенциал от специалисти за изработването на функциите на продукта. Промяна в екипите за разработка на компютърната програма от страна на Изпълнителя не е основание за разваляне на договора.

Когато няколко лица са се задължили да изработят общо компютърната програма, те отговарят солидарно за изпълнението, освен ако е предвидено друго в договора – чл. 261 ЗЗД.

Поръчващият е страната по договора, която предоставя изискванията по отношение на компютърната програма и заплаща възнаграждение за изработката.

 5)      Съдържание на договора за изработка на софтуер 

Особеностите на процеса на създаване на компютърни продукти се отразява съществено на отношенията, които протичат между страните. В този смисъл може да се обособи следната структура на договора за изработка на софтуер:

1.      Определяне на основните права и задължения на страните

2.      Срокове за изпълнение на задълженията и краен срок за продукта

3.      Цена и периоди на плащане

4.      Определяне на изискванията към компютърната програма

5.      Оценка на изработката

6.      Изисквания към предаването на продукта

7.      Тестване на продукта

8.      Гаранционен период

9.      Споразумение за текуща поддръжка

10.  Отговорност за неизпълнение

Изброените елементи в своята съвкупност отразяват главните аспекти в изработката на определен софтуерен продукт и ще бъдат разгледани в настоящето изложение.

 Определяне на основните права и задължения на страните 

Страни по договора за изработка на софтуер са Поръчващият и Изпълнителят. По силата на този договор за тях възникват специфични права и задължения.

Поръчващият е страната, която възлага изработката на софтуерния продукт. Тя трябва да предостави на Изпълнителя точни изисквания относно изпълнението на продукта и неговата функционалност. Тези изисквания трябва да бъдат формулирани по такъв начин, че съобразно с тях да може да се създаде цялата функционалност на програмата. Без тази информация Изпълнителят не би могъл да изпълни задълженията си по договора за изработка на програмата.

Поръчващият е задължен да заплати уговореното в договора възнаграждение за изпълнената работа. Начините на формулиране на престацията се разглеждат отделно в настоящето изложение.

Страната, която поръчва компютърната програма, може по всяко време да проверява изпълнението на договора, стига по този начин да не пречи на изпълнителя да изпълнява своите задължения – чл. 262, ал. 1 ЗЗД. В повечето случаи проверката на изпълнението се осъществява с предоставяне на Поръчващия предварителна версия на продукта, от която той да се осведоми на какъв етап е изработката[5].

Поръчващият е длъжен да приеме изработената компютърна програма съгласно изискванията, определени в договора за изработка – чл. 264 ЗЗД.

Изпълнителят е страната по договора, която се задължава да изработи съответната компютърна програма. Това задължение се изпълнява в съответния срок и съобразно изискванията, определени в споразумението с Поръчващия. Изработката трябва да отговаря във всички детайли на уговорените изисквания и да е изпълнена по такъв начин, че да е годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение – чл. 261 ЗЗД.

Изпълнителят е длъжен да предупреди Поръчващия, ако установи, че представения му проект или изисквания са неподходящи за качественото изпълнение на работата и да иска нужните промени в проекта или изискванията. Ако другата страна не приеме корекциите, Изпълнителят може да се откаже от договора – чл. 260, ал.1 ЗЗД. В случай, че Изпълнителят не направи предупреждение, той отговаря през Поръчващия за причинените вреди – чл. 260, ал. 2 ЗЗД.

Лицето, което изработва програмата, не трябва да разгласява станалата му известна информация, представляваща тайна на Поръчващия.

Изпълнителят на програмата не може да използва изцяло или отчасти резултатите от работата си и станалите му известни технологии на Поръчващия при изпълнение на други проекти. Софтуерните технологии на всяка компания представляват фирмена тайна и могат да бъдат сериозно застрашени от недобросъвестни изпълнители на софтуерни продукти. Това налага страните да съставят протокол за конфиденциалност още при започване на преговорите за сключване договор за изработка.

С цел защита на интересите на Поръчващия в договора може да се предвиди лицето, което изработва програмата, да се задължи да не приема поръчка за изработка на софтуер, сходен с поръчания или да не изпълнява поръчки към определени компании, които извършват конкурентна дейност. В типичните случаи страните определят това задължение за срок до 5 години.

Страната, която изработва софтуерния продукт се задължава, след като приключи с неговото изпълнение, да го предаде на Поръчващия. Задължението за предаване на продукта е от съществено значение за изпълнението на договора и се характеризира с много особености, поради което ще му бъде отделено самостоятелно внимание в настоящето изложение.

 Срокове за изпълнение на задълженията и краен срок за изработка на продукта 

Страните по договора за изработка на компютърни програми установяват срок, за който Изпълнителят трябва да изработи софтуерната технология. До настъпване на този срок Изпълнителят трябва да е приключил с всички елементи от програмата и тя да е готова за предаване.

Чрез установяването на общ срок за завършване на продукта се определя кога ще са готови всички функции и елементи на компютърната програма. Страните по договора обаче могат, освен общия срок, да установят и срокове за изпълнение на отделните задължения по договора.

Определянето на срокове за изпълнение на отделните задължения има значение за ефективното планиране на тестовия период на програмата преди нейното предлагане на пазара, а също така и за надзор над изпълнението на изработката. В повечето случаи установяването на отделни срокове за изработване на определени функции се използва с цел защита на интересите на Поръчващия.

 Цена и периоди на плащане 

Едно от основните задължения на Поръчващия компютърната програма е да заплати уговореното възнаграждение за изработката. Цената на изработката може да бъде уговорена по различни начини.

 Заплащане на изработени часове 

Заплащането на изработени часове се осъществява като Поръчващият възлага определена работа на Изпълнителя, който от своя страна се заема със задачата. След като приключи с нейното осъществяване, Изпълнителят предоставя на Поръчващия подробен отчет по часове за извършената работа за всяка функция от програмата. Тези часове на заетост на Изпълнителя се умножават по предварително уговорено от страните възнаграждение и се получава дължимата от Поръчващия сума за целия продукт.

 Заплащане на обща сума за изработката на продукта 

При определяне на цената чрез обща сума за изработката на целия продукт страните внасят яснота в отношенията си относно стойността на изработката на всички предвидени в споразумението елементи на компютърната програма. Този подход гарантира на Изпълнителя определено възнаграждение за изработката на целия продукт, а Поръчващият е защитен срещу евентуално недобросъвестно поведение от страна на Изпълнителя.

 Определяне на цената чрез обща сума, образувана от сбора на почасовото възнаграждение 

Чрез комбинираното приложение на горните методи може да се постигне оптимално балансиране на интересите на страните.

Те определят възнаграждение на час за работата, която се извършва от Изпълнителя. След това Поръчващият предава изискванията към продукта и Изпълнителят преценява часовата си ангажираност по всяка функция на софтуера. Последният предоставя на Поръчващия подробен план за часовете работа към всяка функция и сумира всички часове работа. Полученото число часове се умножава по уговореното часово възнаграждение и се получава общата сума за изработката на продукта спрямо предварително уговорените изисквания, като се определя и срок за изпълнение на изработката.

Законът за задълженията и договорите предвижда изключение за някои случаи на определяне на обща сума за изработката. Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се изменя съответно, макар и да е било уговорено изцяло – чл. 266, ал. 2 ЗЗД. Това правило има съответно приложение към страните по договорите за изработка на компютърни програми.

 Периоди на плащане 

Ако не е уговорено друго в договора за изработка на компютърни програми, Изпълнителят изработва със свои средства поръчаното – чл. 259 ЗЗД. В този случай цената за изработката се заплаща от Поръчващия след приемане на изработеното.

Изработката на компютърните програми е дългосрочен процес, който е свързан със сериозни разходи за Изпълнителя. Това подтиква страните да уговарят периодичност на плащането според определени критерии. В практиката най-често се използват два подхода за установяване на момента на плащане – месечна отчетност на часовете работа и плащане за изпълнение на определен етап от поставената задача. В последния случай следва да се определи сумата, която трябва да бъде заплатена на всеки един етап от изработката на продукта.

 Определяне на изискванията за изработка на компютърни програми 

Определянето на отделните изисквания е от съществено значение за успешното изпълнение на продукта. Извод в тази насока може да се направи от съдържанието на изискванията, което в голяма степен определя всички аспекти на софтуерния продукт.

 Изисквания към общата функционалност на програмата 

Изискванията към общата функционалност в най-голяма степен определят качествата, които ще трябва да притежава бъдещият продукт. В този смисъл тук се съдържат основните задачи, които трябва да извърши Изпълнителят. Точното им изпълнение осигурява онази съвкупност от полезни функции, която потребителят на всяка програма би могъл да оцени и да използва.

Изброяването на функциите, които следва да притежава програмата, трябва да е изчерпателно. Изпълнителят се задължава да изпълни само определените в споразумението задачи. Допълване или съкращаване на изискванията за функционалност може да се извърши само по взаимно съгласие на страните.

Изискванията към общата функционалност на продукта може да се обособи като част от договора за изработка или като отделен документ. Описанието на функциите на програмата може да се извърши в свободен текст, с цел тяхното конкретизиране и разясняване.

Описанията на общата функционалност на продукта в повечето случаи се изготвя от страната, която поръчва софтуерния продукт. В някои случаи обаче се налага изискванията да бъдат определени и оценени от трето лице, което притежава подходящи познания[6].

Изискванията трябва да съдържат функции, които са постижими с оглед развитие на науката и технологиите към момента на сключване на договора. В противен случай договорът ще е недействителен в тази му част поради невъзможен предмет, а изискването, което е невъзможно за изпълнение, не поражда задължения за Изпълнителя[7].

 Изисквания към условията за функциониране на програмата 

Всеки софтуерен продукт функционира при наличието на определени технологични условия. Такива могат да бъдат операционната система, необходимият хардуер и наличието на други програми. Тъй като програмата би могла да прояви своите качества само при наличието на тези условия, е необходимо те да бъдат изрично определени в споразумението между страните, преди да започне изработката на програмата. В тази насока към компютърните програми могат да бъдат определени два вида изисквания – минимални и препоръчителни.

Минималните изисквания осигуряват на програмата онзи минимум от условия, който е необходим, за да може тя да прояви основните си функции.

Препоръчителните изисквания осигуряват на програмата условия, в които тя ще може да прояви всички възможности, за които е проектирана.

Изискванията за функциониране дават информация на Изпълнителя за евентуалните методи на програмиране, които трябва да използва, за да може програмата да работи ефективно съобразно уговорените изисквания.

От друга страна, Поръчващият може да прецени, съобразно изискванията за функционирането на софтуера, какви инвестиции трябва да направят неговите потребители, за да могат да използват поръчаната софтуерната технология[8].

 Изисквания към средствата за програмиране на продукта 

Използваните средства за програмиране имат съществено значение за качественото изпълнение на продукта и най-вече за неговото бъдещо развитие. Ето защо е важно с оглед защита на собствените си интереси,  страните да определят изчерпателно средствата за програмиране в договора за изработка.

Определянето на средствата за програмиране се извършва чрез изброяване наименованието на съответните продукти, включително техния производител и версия. Отделно се изброяват езиците за програмиране и съответните технологии и концепции, които ще се приложат при изработката на продукта. Ако някоя функция от продукта трябва да бъде изработена чрез прилагането на специфично средство за програмиране, това се определя изрично в договора.

След като вече са определени средствата за програмиране, Изпълнителят се задължава да изработи съответните функции на програмата, прилагайки единствено определените в договора средства и технологии за програмиране. Прилагането на средства за програмиране, които не се определени в договора за изработка, ще представлява неизпълнение от страна на Изпълнителя.

 Изисквания към базите данни на програмата 

Повечето софтуерни продукти използват в процеса на своето функциониране бази данни, в които съхраняват резултатите от своята работа или черпят информация от тях. Използването на определен вид бази данни се отразява съществено на възможностите на продукта, ефективността на работа, неговата поддръжка и бъдещото му развитие. Това налага страните да определят изрично вида на софтуер за бази данни, който ще се използва в продукта.

 Изисквания към интерфейса[9] на програмата 

Като част от договора за изработка на софтуер, интерфейсът трябва да е изчерпателно определен от страните. Това те правят чрез обвързване на всяка програмна функция от изискванията към точно определена част от интерфейса на програмата.

Изработката на интерфейс на програма е сложен и продължителен процес, за който се изисква много опит и познаване на потребителското поведение. Ето защо някои компании се насочват към вграждане в своите продукти на вече изготвени и изпитани интерфейси. В този случай Поръчващият трябва да се увери, че придобива правата върху съответния интерфейс, който желае да възприеме в продукта си, или да провери дали този интерфейс не е предоставен за свободно ползване на всички лица и при какви условия.

 Определяне на изискванията към системата за помощ на потребителя 

Изграждането на помощната система не представлява особена трудност за страните. Специфичната връзка между интерфейса и системата за помощ обаче понякога налага в договорите за изработка изрично да се предвидят определени изисквания към нея.

Едно от изискванията, което трябва да бъде включено, е Изпълнителят да предвиди възможност за изграждане на контекстно ориентирана помощна система. В много случаи изпълнителите на софтуерни проекти пропускат този важен етап от изработката на софтуерните функции.

Второто изискване, което трябва да бъде изрично определено, е средството за изграждане на системата за помощ на потребителя. В много случаи изборът е от основно значение за успешната реализация на помощната система, поради различните възможности, които предоставят разнообразните продукти.

 Приемане на изработката 

Поръчващият е задължен да приеме изработеното съобразно договора за изработка – чл. 264 ЗЗД. Особеностите на процеса на изработка на компютърни програми налага страните да определят детайлно изпълнението това задължение. Особено подходящо е то да се осъществи на два етапа – оценка на изработеното и предаване на изработеното.

 Оценка на изработката 

Страните определят в договора способи за оценка на изработеното от Изпълнителя в съответствие с уговорените изисквания. В практиката се използват основно два способа за оценка – оценка от трето лице на изработеното и оценка от Поръчващия на изработеното.

Когато страните уговорят оценката да се извърши от трето лице, те определят лицето в договора или по време на изпълнение на договора по взаимно съгласие. След като Изпълнителят завърши изработката на програмата, тя се предоставя за оценка на третото лице, което дава мнение в срок, определен от страните.

Когато страните уговорят оценката да се извърши от Поръчващия, той оценява изработеното и заявява дали то отговаря на изискванията, определени в договора.

Оценяващото лице съставя протокол за всяка от страните, като задължително се посочва датата на приемане на оценката.

Ако заключението за изпълнението на изработката е положително, за Изпълнителя възниква задължението да предаде изработеното на Поръчващия, а за последния – да го приеме. За внасяне на яснота в отношенията между страните в договора се определя срок, в който Изпълнителят трябва да предаде програмата на Поръчващия, след като бъде оценена. Няма пречки страните да извършат действията по оценка и предаване едновременно.

 Изисквания към предаване на изработеното 

Задължението за предаване на изработеното възниква за Изпълнителя, след като бъде дадена положителна оценка на изработката на програмата.

Същността на това задължение е предаването на всички материали относно изработката на програмата, които дават възможност на Поръчващия да поддържа, променя и доизгражда програмата от ниво програмен код във вид на завършен и функциониращ продукт. В този смисъл Изпълнителят предава:

·        целия програмен код със съответни пояснения в него на хартиен и електронен носител;

·        описание на всяка програмна функция и нейните особености;

·        всички схеми и материали, които са разработени от Изпълнителя по време на изработката;

·        работеща версия на продукта за всяка негова разновидност.

Освен материалите, които са изработени от Изпълнителя, се предават и всички документи, пояснения и схеми, които са предоставени от Поръчващия за целите на изработката на продукта. Такива могат да бъдат:

·        схеми и указания за приложение на определени технологии и методи;

·        схеми и указания за функционалността на други компютърни програми;

·        идеи и концепции за развитието на програмата, която е поръчана;

·        други материали, определени в договора.

При извършване на предаването страните съставят протокол, в който подробно се описват предаваните документи или други вещи. В протокола се посочва датата на предаване и лицата, които участват в предаването. Прилага се и декларация на Изпълнителя, че към момента на предаване на изработеното той не притежава копие от информацията, която предава или ако притежава, се определя срок, в който трябва да я унищожи.

Предаването на изработеното е свързано с ново развитие на отношенията между страните. От момента на предаване на компютърната програма започва да тече гаранционния срок на продукта.

 Гаранционен период 

Независимо от извършените оценки, проверки и тестове на компютърните програми преди тяхното предлагане на пазара, в повечето случаи могат да се открият грешки, които са допуснати от Изпълнителя и които се установяват от потребителните при непосредствената работа с продукта. Това подтиква страните, които поръчват изработката на софтуер, да включват в договорите клаузи, които да защитят интересите им при последващо откриване на грешки в продукта чрез установяване на гаранционен период.

Гаранционен период установява задължение за Изпълнителя да коригира своевременно установени грешки в продукта или отклонение от поръчаното след неговото предаване, без да получава възнаграждение за това. В закона този срок е определен на шест месеца[10] – чл. 265, ал. 3 ЗЗД. Гаранционният период е подходящ за тестване на изработената програма от Поръчващия преди предлагането й на пазара.

 Споразумение за текуща поддръжка 

Гаранционният период осигурява ограничена защита на Поръчващия по отношение на бъдещото ефективно функциониране на програмата. Гаранционните срокове обаче не са достатъчни, за да обхванат периода, през който една компютърна програма се използва от потребителите, преди да изгуби своето практическо значение. Гаранционният период не обхваща и изработката на нови функции или промяна на някои от съществуващите. Това стимулира страните по договорите за изработка на компютърни програми да сключват допълнителни споразумения или да включват клаузи, които да задължават Изпълнителя за текуща поддръжка на продукта.

Споразумението за текуща поддръжка регулира отношенията между страните по договорите за изработка на софтуер във връзка с вграждането на отделни нови функции в продукта, коригиране на проблеми след изтичане на гаранционния период, промяна на отделни функции и даване на консултации. В споразумението се определя и цената за съответните услуги, която в повечето случаи е по-ниска от стандартната цена за изработката на уговорения в договора софтуер.

 Неизпълнение на договора за изработка на компютърни програми 

Това изложение не позволява да бъдат представени подробно всички особености на неизпълнението на договорите за изработка на компютърни програми. Към тях се прилагат правилата за договора за изработка, определени в Закона за задълженията и договорите, както и общите правила за неизпълнението, предвидени в гражданското и търговското право.

Представените тук особености на договора за изработка на компютърни програми разкриват съществена част от отношенията между страните. В практиката обаче рядко се срещат споразумения, които детайлно и последователно да уреждат изработката на софтуер. Това обяснява неблагоприятното развитие на някои, иначе привлекателни за пазара, софтуерни продукти.

  Автор: Николай КискиновE-Mail: Nick@Kiskinov.com19 Юли 2004 г.

[1] В практиката освен думата компютърна програма се използват термините софтуер, софтуерен продукт, софтуерна технология, информационна технология, приложение и други.

[2] Отношенията между потребителя и доставчика на софтуер се регулират от споразумение за ползване на продукта.

[3] Рисковете от закупуването на готови софтуерни продукти могат за бъдат ограничени чрез сключване на допълнително споразумение – Вж. Споразумения за защита на потребителите на софтуер, Пазар и право, бр. 1, 2004 г.

[4] Закон за задълженията и договорите чл. 258 – 269.

[5] Специфичният обект на договора за изработка на компютърна програма проявява своето действие и тук. Най-добрият начин за контрол на изпълнението, без да се пречи на нормалната работа на Изпълнителя, е предоставяне на бета-версии (предварителни и частично функционални версии) или прототипи на изработваната компютърна програма.

[6] За оценка от трето лице е подходящо да се привлече Source-code Escrow агент.

[7] Невъзможността за изработка следва да се разграничава от негодността на проекта.

[8] Минималните и препоръчителните изисквания се отбелязват на съответните реклами, брошури и описания на продукта, когато започне неговото предлагане на потребителите.

[9] Интерфейсът представлява лесна за възприемане, визуална среда, чрез която потребителите използват функциите на програмата.

[10] Може да се приеме за допустимо страните да удължат срока на правата по  чл. 265, ал. 1 и 2 ЗЗД.

От изброените особености може да се направи обобщеното заключение, че домейнът е наименованието, с което е известен определен адрес в Интернет. Зад този адрес може да има сайт, да се предоставят услуги (например електронна поща), да са инсталирани комуникационни устройства и други.

 2)      Домейните и електронната търговия 

Връзката между електронната търговия и домейните е обусловена от основополагащата роля, която имат имената на домейните за осъществяване на търговски контакти между субектите. Значението на домейна в електронната търговия може да се сравни със значението на наименованието на търговските дружества в традиционната търговска дейност. Домейнът обаче е и нещо повече. Той е мястото в Интернет, където потребителите ще сключат сделката с доставчика на продукта или услугата. Домейнът е най-известната марка, с която може да се идентифицира определен продукт, услуга или компания.

Видно е, че компания, която не осъществява своята дейност чрез средствата и постиженията на електронната търговия, няма да оцени домейна като съществена част от своя бизнес интерес. За компаниите на електронната търговия обаче домейнът е един от основните фактори за успех и белег, който идентифицира продуктите и услугите им.

 3)      Правна същност на домейна 

Изследването на правната същност на домейна е от съществено значение за изясняване на правата, които възникват за притежателя му в момента на регистрацията. Тези права, впоследствие като титуляр, той ще може да прехвърля на трети лица чрез правни сделки. Характеристиката на правата, произтичащи от домейна, определя средствата и обхвата им на защита.

Регистраторите на домейни осъществяват вписването на имената от името и за сметка на заявителите. След като името бъде вписано в регистрите на имената, притежателят на домейна е длъжен през определен период да заплаща абонаментна такса. В случай, че годишната абонаментната сума не бъде заплатена, домейнът става достъпен за регистрация от трети лица, а правото на притежателя се прекратява.

В момента на регистрацията на домейна, заявителят сключва споразумение с регистратора. В това споразумение са определени правата и задълженията на страните по отношение на домейна. По силата на този договор регистраторът се задължава да регистрира името и да осигури ползването му за определено лице и период от време срещу определена годишна такса. Следователно правото на притежателя на домейн всъщност е правото му срещу регистратора по договора за регистрация на името. Договорният характер на отношенията между страните е основната характеристика, която определя правната същност на правото върху домейна като право по договор. Доколкото, обаче, може изобщо да се говори за право върху домейн, то се изразява в ползването на една информационна услуга, предоставяна от регистраторите на домейни.

Регистрацията на домейн не поражда абсолютно субективно право за заявителя. Абсолютните субективни права са изчерпателно определени в закона и доколкото право върху домейн не е формулирано, може да се приеме, че то не е абсолютно. Не съществува отношение между притежателя и третите лица, по силата на което те са задължени да се въздържат от предприемане на действия по използване на домейна. Извод в тази насока може да се направи и от обстоятелството, че веднъж регистриран, домейнът се заличава при неплащане на годишната абонаментна сума по договора с регистратора. Със заличаването на регистрацията на домейна се прекратява и правото върху него. От този момент всяко трето лице може да придобие правото върху същия домейн, ако извърши съответната регистрация.

От изложеното може да се направи извода, че правото на лицата върху домейна се поражда от договора им с регистратора, представлява имуществено право по този договор и се изразява във възможността да използват домейна за нуждите на дейността си.

 Значение на търговската марка 

Това, което дава защита на притежателите на домейни от посегателства срещу тях от страна на трети лица, е правото върху търговска марка, която съвпада с името на домейна. Правото върху търговска марка, за разлика от това по договора с регистратора, е абсолютно субективно право. Правоотношението протича между носителя на правото и всички останали субекти на правото. Търговските марки са съществена част от домейна и до голяма степен определят обхвата и средствата на защитата му. В известна степен притежаването на определена марка осигурява и правото на ползване на съответен на нея домейн.

Правната защита, която предоставя търговската марка, е напълно достатъчна, за да се защитят правата върху домейна. Без нея притежателите на домейни не могат да са сигурни, че ще могат безпрепятствено да използват регистрираните имена съобразно планираното предназначение.

Следва обаче да се отбележи, че регистраторите не изискват наличието на регистрирана търговска марка за името, което се заявява. Тази практика налага страните по сделките с домейни да проявяват повишено внимание към правата, които придобиват, за да не бъдат отстранени от ползването на домейна, поради липсата на права върху търговската марка за него.

 Права върху домейна 

Въз основа на изложеното може да се направи следния извод за правата, които възникват за притежателя на определен домейн. От една страна той е титуляр на право за ползването на името, възникнало по силата на договора с регистратора на домейна. От друга страна, той трябва да притежава регистрирана търговска марка, съвпадаща с наименованието на домейна, която осигурява правната защита на името срещу трети лица.

 4)      Способи за прехвърляне на правото върху домейн 

Отчуждаването на правото върху домейна се състои в прехвърляне на правото по договора за ползване на домейна. Целта на едно споразумение за прехвърляне на правото върху домейна е да се подмени титуляра на правото на ползване и това да стане известно за третите лица чрез отразяване на промяната в регистрите за имената на домейни в Интернет.

От друга страна, за да има пълна защита срещу посегателства върху домейна, притежателят му следва да има регистрирана търговска марка. Правото върху нея също трябва да бъде отчуждено при прехвърляне на правото върху домейн, за да може приобретателят да има същите възможности за защита, каквито е имал прехвърлителят.

Следователно за прехвърляне на правото върху домейн се сключват две споразумения. Едното е договор, с който носителят на правото по договор прехвърля правото си на ползване върху домейна. С друго споразумение носителят на търговската марка отчуждава изцяло или отчасти правото върху търговската марка. Ефектът на пълното прехвърляне на правото върху домейн може да се постигне само посредством действието и на двете споразумения. 

За прехвърлянето на правата върху домейна се използват познати правни похвати. Изборът на комбинация от сделки е от съществено значение за последиците от тях, а от тук и за степента на постигане на целите на споразуменията. В тази посока могат да се изследват следните комбинации:

·        Прехвърляне на неизключително правото на ползване върху търговска марка по силата на лицензионен договор и договор за прехвърляне на правото на ползване на домейна, възникнало по договора с регистратора.

·        Прехвърляне на изключително право на ползване върху търговската марка с лицензионен договор и прехвърляне на правото на ползване върху домейна, възникнало по силата на договора с регистратора

·        Отчуждаване изцяло на правото на ползване върху търговската марка и прехвърляне на всички права и задължения по договора с регистратора върху третото лице

Тези способи за прехвърляне на правото върху домейн ще бъдат последователно разгледани в настоящето изложение. Трябва обаче да се направи уточнението, че разгледаните конструкции не изчерпват способите за прехвърляне на права върху домейни. Следва също така да се вземат под внимание особеностите на приложимото право спрямо сделките, които страните сключват, както и правилата, приети от организациите за подпомагане развитието на Интернет. Настоящето изложение представя в най-общ план отношенията между страните и правните последици на сделките между тях в контекста на прехвърляне на правата върху домейни.

Прехвърляне на неизключително право на ползване върху търговска марка по силата на лицензионен договор и договор за прехвърляне на правото на ползване на домейна, възникнало по договора с регистратора.

Титулярът на едно право по договор има свободата да се разпорежда с него и да го прехвърля на трети лица, освен ако законът или договорът налагат ограничения на страните. Няма пречки правото на ползване по договора на заявителя на домейн с регистратора да се отчужди. Това може да стане по силата на договор за цесия. Той може да бъде възмезден и безвъзмезден в зависимост от желаните от страните правни последици.

Носителят на правото върху домейна прехвърля правото на ползване по договора си с регистратора на трето лице. За да настъпят обаче правните последици на прехвърлителната сделка е необходимо да бъде уведомен регистратора на домейна. В момента на договарянето между страните той няма как да знае за техните отношения.

Уведомяването е нужно поради две причини. От една страна регистраторът е лицето, което осигурява правото на ползване на домейна. То трябва да знае към кого трябва да изпълни задължението си. От друга страна в регистрите на имената на домейни в Интернет трябва да бъде отразена промяната на титуляра на домейна, за да има тя сила спрямо трети лица. Тази промяна се извършва от регистратора или от страните по електронен път. Докато не настъпи вписването на промяната обаче прехвърляне на правото не настъпва. След като се впише промяната и тя стане достъпна чрез регистрите за трети лица, последиците от договора се проявяват напълно.

Едновременно с договора за прехвърляне на правото на ползване на домейна страните трябва да уговорят и прехвърляне на неизключително право на ползване на търговската марка за съответния домейн. Прехвърлянето на правото на ползване върху марката се извършва посредством лицензионен договор. В разглеждания случай се прехвърля неизключително право на ползване върху търговската марка и притежателят й може да го отстъпва на трети лица в същия обем. Независимо от това, то в голяма степен е достатъчно да защити правото върху домейна при евентуален спор с трети лица.

Разгледаните похвати за прехвърляне на правото върху домейн осигуряват ефекта на прехвърляне, но с известни ограничения.

По силата на договора за прехвърляне на правото върху домейн се прехвърлят само правата, но не и задълженията на притежателя на домейна. Той продължава да е страна по правоотношението с регистратора, но вече отговаря само за задълженията по договора си с него – например да заплаща годишната абонаментна такса за домейна. От друга страна лицето, на което е прехвърлено правото върху домейна не може да е сигурен, че прехвърлителят ще изпълнява точно задълженията си към регистратора и че правото му няма да се прекрати.

Въпреки някои недостатъци прехвърлянето на правото върху домейн посредством договор за цесия е приложимо в някои случаи и освен това все пак постига желания ефект на прехвърляне.

 Прехвърляне на изключително право на ползване върху търговската марка с лицензионен договор и прехвърляне на правото на ползване върху домейна, възникнало по силата на договора с регистратора. 

Разновидност на описания по-горе вариант е прехвърлянето на изключително право на ползване върху търговската марка с лицензионен договор и цедирането на правото на ползване върху домейна, възникнало по силата на договор с регистратора. В случая съществена разлика има в обема на прехвърленото право върху търговска марка. То е изключително право на ползване, което осигурява по-широки възможности за защита на домейна в сравнение с неизключителното право. В този случай прехвърлителят няма да може да отстъпва ползването на марката на трети лица, което съществено би могло да намали възможностите за злоупотреба и объркване.

 Отчуждаване изцяло на правото на ползване върху търговската марка и прехвърляне на цялото правоотношение върху третото лице 

Предложената схема дава възможност за най-пълно проявление на прехвърлителния ефект на правата върху домейна. От една страна, чрез договора за прехвърляне на всички права и задължения настъпва промяна на страната по договора с регистратора. В резултат на тази промяна възниква ново правоотношение между регистратора и новия носител на правото на ползване на домейна, а предишното правоотношение се прекратява.

От друга страна, се прехвърля изцяло правото върху търговската марка, което осигурява същата защита на правото на ползване върху домейна, каквато е имал и прехвърлителят му – титуляр.

 Договорът за прехвърляне на правата и задълженията по договора на прехвърлителя с регистратора заслужава особено внимание.

Притежателят на домейна прехвърля своето право по договора с регистратора, за да може другата страна да придобие правото върху домейна. Но освен права, целените правни последици на другата страна по договора са да поеме и задълженията по договора с регистратора. За поемането на тези задължения се изисква съгласието на регистратора, защото по този начин се променя длъжника по договора. От друга страна, се променя не само носителят на задължението, но и на правото на ползване върху домейна. Регистраторът трябва да бъде уведомен за тази промяна, за да му е известен настоящия носител на правото на ползване и да отрази тази промяна в регистъра на имената на домейни.

Уведомяването на регистратора е наложително, за да може той да извърши промяна в регистрите за имената на домейни. Спрямо тях третите лица ще се ориентират за притежателя на домейна и ще предявяват евентуалните си искове.

Ако прехвърлянето на всички права и задължения осигурява преминаването на правото върху домейна, то отстъпването на изключително право върху търговската марка осигурява неговата защита срещу трети лица. Изключителното право върху търговската марка предпазва притежателя на домейна от евентуални искове срещу него, от страна на лица, на които прехвърлителят е отстъпил права върху търговската марка. Отстъпвайки изключително право върху марката, прехвърлителят няма как да отстъпва същите права на трети лица.

Договорът, с който се прехвърлят правата и задълженията по отношение на домейна и договорът за отстъпване на изключително право върху търговската марка осигуряват в най-пълна степен целения ефект от една сделка с домейн. От една страна, първото споразумение сменя носителя на правата и задълженията върху домейна, а второто споразумение осигурява средства за защитата му. Регистраторът трябва да бъде уведомен само за първото споразумение, защото за него няма значение дали титулярът на правото върху домейн има търговска марка за него. Следователно страните могат да постигнат прехвърлителния ефект на правото върху домейна и без да сключват договор за търговската марка, но това в значителна степен ще ограничи възможностите за защита на домейна.

 Услуги за трансфер на домейни (Domain Transfer Escrow Service) 

В повечето случаи разгледаните по-горе методи на трансфер на домейни разкриват известни трудности в тяхното приложение. За да улеснят прехвърлителите на домейни и лицата, с които те преговарят, регистраторите предлагат посреднически услуги по прехвърлянето. Посредничеството на регистратора внася сигурност в отношенията между страните и гарантира прехвърлителния ефект на сделката.

Процедурата започва с уведомяване, отправено към регистратора, от страна на притежателя на определен домейн, за желанието му да прехвърли правото върху домейна на определено лице срещу определена сума. Тази заявка се подава, в повечето случаи, електронно от сайта на съответния регистратор. В нея се посочва името на домейна, който ще бъде прехвърлян, името на заявителя, електронен адрес за контакти на двете страни по сделката, цената на домейна и лицето, което ще поеме разноските. Тази заявка в повечето случаи се подава от прехвърлителя на домейна, но регистраторите позволяват тя да бъде подадена и от купувача на домейна.

Разноските се поемат от една от двете страни по сделката. Те представляват сума, която се предоставя на регистратора за посредничеството между страните. В повечето случаи на посредника се заплаща фиксирана сума плюс процент от стойността на сделката по прехвърляне на правото върху домейна.

Регистраторът проверява редовността на името и дали заявителят е титуляр на правото върху него. Ако заявката за посредничество е редовна, регистраторът отчуждава правото върху домейна от неговия носител и то преминава върху посредника.

След като отчужди правото, регистраторът изпраща предложението до лицето, до което е адресирано. В определен от регистратора срок, страната, която желае да придобие правото върху домейна, трябва да заплати съответната сума по сметка на регистратора.

След като получи сумата по сделката от страна на купувача, регистраторът му прехвърля правото върху домейна в определен от него срок.

Когато прехвърлянето на правото върху домейна бъде извършено, регистраторът освобождава сумата по сделката в полза на прехвърлителя. С това действие сделката е извършена и правата са прехвърлени.

Важна последица от извършването на трансфера на името е, че от момента на прехвърлянето на правата, абонаментът за домейна се подновява за уговорения с регистратора период от време (в повечето случаи 1 година).

Процедурата по прехвърляне на правото върху домейн чрез посредничеството на регистратора се отличава със следните предимства:

·        Чрез посредничеството си, регистраторът одобрява прехвърлянето на правата и задълженията по домейна.

·        Посредникът е трета страна по сделката и като такъв е безпристрастен.

·        Извършването на трансфера от регистратора осигурява висока степен на сигурност за успешното прехвърляне на правата по отношение домейна.

Посочените предимства би следвало да подтикнат страните по сделките с домейни да използват посредническите услуги на регистраторите в комбинация с договорите да прехвърляне на правото върху домейна и отстъпване на право върху търговската марка.

 Ограничения на сделките с домейни, които са обект на спор 

Възникването на спор относно правото върху домейн внася известна несигурност за трети лица за титуляра на правото върху името. В случай, че притежателят на домейна реши да прехвърли правото върху него преди да е приключила процедурата по разрешаване на спора, възникват два съществени проблема. От една страна, той трябва да достави на лицето, с което договаря правото върху домейна. Но той не би могъл да го направи, ако процедурата по разрешаване на спора не приключи в негова полза. От друга страна, жалбоподателят трябва да бъде сигурен, че искът му е подаден срещу притежателя на домейна и ще има сила спрямо лицата, с които той договаря.

Политиката при решаване на спорове с домейни съдържат насоки за решаване на проблема. От една страна, се налага забрана за отчуждаване на правото върху домейна в срок от 15 дни след завършването на процедурата пред арбитражната организация. От друга страна, се предвижда възможността притежателят да отчужди правото върху домейна, ако лицето, с което договаря, се задължи да приеме съдебното или арбитражно решение по спора за домейна. За периода, през който е налице спор по отношение на домейн е недопустимо да се извършва смяна на регистратора на домейна.

Авторът смята, че подобен механизъм на отчуждаване на правото върху домейна с приемане на решението по спора може да се възприеме и на етапа, когато спорът се развива пред организацията. Важното в случая е страните по договора за прехвърляне на правото върху домейна, да уговорят, че ще съобразят с евентуалното решение.

Сделките, посредством които се прехвърлят права върху домейни са комбинация от познати правни похвати. Несъмнено обаче е необходимо да се формулират общи и ясни правила, съобразно които да се прехвърлят права върху всички видове домейни в Интернет. В тази сфера може да се търси съдействието на помощните органи на ICAAN, организация която е доказала своята ефективност в откриването на компромис между интересите на субектите на електронната търговия.

1. Понятието електронна търговия

Понятието електронна търговия има няколко значения.

На първо място, с този термин се означава един нов дял на модерната икономика, а именно сключване на сделки и предоставяне на стоки и услуги по електронен път между субекти, които използват възможностите на новите информационни и комуникационни технологии в своята търговска дейност.

Второ, с термина електронна търговия се означава и начина на извършване на търговска дейност посредством приложение на информационни и комуникационни технологии в производството или разпространението на продуктите на компаниите.

Трето и най-изчерпателно с термина електронна търговия се означава съвкупността от правоотношения, които възникват между субектите на търговското право при или по повод осъществяване на търговска дейност, посредством прилагане на съвременни информационни и комуникационни технологии в своите бизнес модели, продукти и отношения на пазара.

1. Отношения в електронната търговия

 1)      Понятие за отношение в електронната търговия 

За да осъществяват търговската си дейност, субектите на електронната търговия влизат в отношения помежду си. Посредством тези отношения участниците обменят стоки и услуги, придобиват права и поемат задължения. Без наличието на отношения между субектите на електронната търговия, тя не би била възможна. Тези отношения в съвременното правно организирано общество непременно са правно регламентирани и поради това са правни отношения.

По тази логика отношението в електронната търговия се има качествата на правно отношение. Това правно отношение е средството, чрез което субектите на електронната търговия осъществяват своята търговска дейност, обменят стоки и услуги като използват възможностите на модерните информационни и комуникационни технологии.

Ето защо е необходимо при разкриване качествата на тези отношения да се разкрият два момента:

първо, качеството им на правни отношения

и второ, особеностите на тези отношения, които те възприемат от особения начин на осъществяването им, а именно – електронната среда на тяхното възникване, развитие, съществуване и прекратяване.

За да се разкрият качествата на тези отношения като правни, трябва да се изяснят основните особености на начина на осъществяването им. Тези отношения са предпоставка за юридически анализ на проблематиката, свързана с електронната търговия. Ето защо в настоящето изложение се обръща внимание преди всичко начина на осъществяването им, а особеностите на правните отношения са предмет на специално изследване.

 2)      Особености на отношенията 

Отношенията в електронната търговия възникват между субектите на електронната търговия. Те са лицата, чиито нужди тези отношения обслужват.

Отношенията в електронната търговия обслужват нуждите на бизнес моделите на компаниите, осъществяващи дейност посредством модерни информационни и комуникационни технологии. Те са средството за привеждане на бизнес моделите в действие и са тяхно проявление в търговския оборот.

Всяка търговска дейност е свързана с обмен на стоки и услуги между субектите на съответния пазар. Отношенията на електронната търговия са средството за обмен на стоки и услуги на новия електронен пазар.

При обмена на стоки и услуги субектите придобиват права и поемат задължения. Отношенията на електронната търговия съдържат и привеждат в действие правата и задълженията на страните по сделките.

Отношенията в електронната търговия са правни отношения и като такива притежават всички техни елементи и особености.

Това, което е особено характерно за отношенията на електронната търговия, е способите за извършване на търговска дейност, за която те съдействат. Отношенията на електронната търговия са свързани с използване на съвременни информационни и комуникационни технологии в търговската дейност.

Отношенията в електронната търговия могат да бъдат обособен в четири групи съобразно субектите, между които протичат. Класификацията на отношенията по посочения критерий дава възможност да се установи тяхното място и функция в цялостния бизнес модел на определена компания и да се изгради нейната бизнес стратегия в съответствие с тенденциите на пазара.

 3)      Видове отношения в електронната търговия ·        Отношения B2B (бизнес към бизнес) 

Бизнес към бизнес отношенията в електронната търговия протичат между отделните компании в процеса на производството, разпространението и поддръжката на техните продукти. Наличието на такива отношения се обуславя от функционирането на бизнес модела на всяка компания, която осъществява електронна търговия. Както беше посочено по-горе, компонентите на бизнес модела на електронната търговия не могат да функционират самостоятелно. Само пълното им взаимодействие може да осигури успешно развитие на определена бизнес стратегия.

Компаниите не могат самостоятелно да осигурят всички аспекти на определен бизнес модел. Това налага те да прибягват към сътрудничество с други компании, който са се специализирали в определени бизнес процеси и ги предлагат като продукт или услуга. Особеното на тези продукти или услуги е, че в повечето случаи те нямат самостоятелно значение и приложение извън бизнес модела на определена компания.

Бизнес към бизнес отношенията са насочени към обслужване на процесите, които осигуряват функционирането на електронната търговия. В последните години някои компании насочиха изцяло своята дейност към предоставяне на продукти и услуги, които не са ориентирани към крайния потребител, а осигуряват функционирането на отделен процес от бизнес модела на компаниите, осъществяващи електронна търговия.

Нуждата на компаниите от продукти и услуги, които да обслужват бизнес моделите им на търговска дейност, непрекъснато растат. Това се потвърждава от стабилната тенденция за увеличаване на относителния дял на бизнес към бизнес отношенията от общия реализиран обем на сделки в електронната търговия. Може да се каже, че отношенията бизнес към бизнес съставляват основната част от отношенията в новата среда за извършване на търговска дейност. Ефектът от тяхното проявление дава цялостния облик на продуктите и услугите, които една компания предлага на пазара.

 ·        Отношения B2C (бизнес към клиент) 

Отношенията бизнес към клиент осъществяват връзката между субектите на електронната търговия и крайните потребители на стоки и услуги. Чрез тези отношения се реализира целта на бизнес модела на компаниите, чиито продукти и услуги са насочени към крайния потребител.

Особеностите на моделите на компаниите, който използват B2C отношенията е, че те са насочени към производство и разпространение на продукти, които имат самостоятелно значение извън бизнес модела на определена компания (за разлика от B2B отношенията).

Може да се очаква, че с развитието на електронната търговия обемът на реализирани приходи от предлагането на стоки и услуги ще нарасне съществено. Ето защо много компании се стремят да насочат своите бизнес модели и продукти към крайните потребители в електронната търговия.

Отношенията B2C са насочени към крайните потребители, но бизнес моделът на електронната търговия включва в себе си отношения с други компании по осигуряването на бизнес процесите. Следователно бизнес към бизнес отношенията осигуряват функционирането на бизнес към клиент отношенията в предоставянето на продукти и услуги на крайните потребители.

 ·        Отношения C2C (потребители към потребители) 

Отношенията потребител към потребител са проявление на възможностите на новата среда за комуникация между потребителите в електронната търговия. Интернет улеснява договарянето между страните по сделките, с което стимулира стокообмена между отделните потребители. Тези отношения се проявяват най-явно в организираните аукциони за продажба на използвани вещи между физически лица.

Сделките, които физическите лица сключват помежду си по електронен път, са част от отношенията потребител към потребител.

 ·        Отношения B2G (бизнес към публичната власт) 

В литературата, като отношения в електронната търговия се разглеждат и отношенията на бизнеса с публичната власт. Отношенията бизнес към публична власт са отношения по повод на предоставяне на административни услуги от държавата към субектите на електронната търговия. Тези отношения са административни по своя характер и са проявление на стремежа на повечето държави да предоставят административни услуги, чрез използване на модерни информационни и комуникационни технологии. Това е проблематика на т.нар електронното правителство, което е обект на самостоятелно изследване в литературата.

Според автора обаче отношенията бизнес към публична власт не са разновидност на родовото понятие за отношение в електронната търговия, тъй като се различава съществено от него по своето съдържание. Докато всички разгледани до момента отношения са правно средство за осъществяване на търговска дейност, то отношенията бизнес към администрация са правомощията на държавните органи. Друга съществена разлика е и метода на правно регулиране, който се използва в административните нарушения – метода на власт и подчинение, за разлика от равнопоставеността на субектите в гражданското право.

Съществува обаче и друг подход за изследване на отношенията бизнес към публична власт, който ги отнася като вид отношения в електронната търговия и е правно средство за извършване на търговска дейност.

Отношенията бизнес към публична власт могат да се разгледат като проявление на потреблението на държавната администрация на стоки и услуги. Държавата като потребител заема значителен дял от реализираните поръчки на пазара. Тя подава заявките си към бизнеса посредством правно регламентирани процедури и посредством възможностите на новите информационни и комуникационни технологии.

Въпреки че публичната власт може да се счита за потребител и да влезе в категорията на отношенията бизнес към потребител, особеното количество сделки и начинът, по-който те се сключват с нея, налага да се обособят отделен вид отношения в електронната търговия.

Особеното за публичната власт като субект на електронната търговия е, че тя организира конкурси за избор на субекта, с който ще влезе в отношения. Оттук идва една основна особеност, предлагането на стоките от компаниите доставчици на продукти. Те отправят оферти към администрацията по определена процедура и се оценява най-добрата спрямо нуждите на клиента. За продуктите, които компаниите предлагат на администрацията, традиционната рекламна кампания не може да постигне резултат.

1. Източници на правила в електронната търговия

Източниците на правила в електронната търговия са същите като източниците на гражданското и търговското право. В литературата съществуват различни възгледи за източниците в правото. Затова авторът няма да се спира на подробното им изследване.[1]

Източник на гражданското право са особен вид юридически факти, които в съответствие с установения правен ред поставят в действие правни норми, изменят, отменят, спират действието или тълкуват преди това влезли в сила правни норми.[2]

Особеното за източниците на правила в електронната търговия е, че това са правни норми и други правила, които регулират отношенията между субектите на електронната търговия.

Освен правилата, които са предвидени от правните норми, се прилагат и правилата, установени в практиката. Тъй като отношенията в електронната търговия са сравнително нови и със специфични особености, законът не винаги успява да ги регулира по подходящ начин. Това е наложило страните да прибягват до обичайните правила, определени от практиката, за случаите, които не са предвидени в закона или в договора между тях.

За обобщение, източници на правила в електронната търговия са:

1)      Нормативните актове

2)      Обичаите в практиката

Освен правилата, определени в нормативните актове и обичаите в практиката страните често трябва да съобразяват с правилата, стандартите и концепциите, приети от съответните международни и браншови организации. Тези правила в повечето случаи нямат директна обвързваща сила за страните, но дават критерий за тълкуване на правилата, определени в закона или от страните в договорите помежду им.

1. Бизнес модели на електронната търговия

 1)      Понятие за бизнес модел 

Преди да се пристъпи към разглеждането на бизнес моделите на електронната търговия, трябва да се установи същността на понятието бизнес модел и неговото значение за компаниите в новата среда за обмен на стоки и услуги. Изследването на елементите на бизнес моделите позволява те да се класифицират по определени критерии, с което да се установят закономерности относно способите за извършване на електронната търговия. Изследването на бизнес моделите позволява в най-пълна степен да се разкрият особеностите на субектите на електронната търговия и отношенията, в които те участват.

Бизнес моделът присъства в дейността на всяка компания независимо дали тя съзнателно се придържа към него или тенденциите на пазара са я подтикнали в определена посока. В най-общия смисъл на понятието, бизнес моделът е специфичният начин на всяка компания да осъществява търговската си дейност и да реализира приходи от тази дейност.

Бизнес моделът на компаниите от сферата на електронната търговия се откроява със специфични особености, които са проявление на новите способи за извършване на търговската дейност, характеризиращи се с използването на новите информационни и комуникационни технологии в търговската дейност.

Следователно може да се направи обобщен извод, че понятието бизнес модел на електронната търговия се изразява в специфичния начин на всяка компания от сферата на електронната търговия да осъществява своята търговска дейност и реализира приход от тази дейност чрез използването на съвременни информационни и комуникационни технологии.

В електронната търговия съществува голямо разнообразие на бизнес модели. Избора на определен модел е изключително важен момент от изграждането на цялостната бизнес стратегия на определена компания. Бизнес моделът всъщност привежда в изпълнение бизнес стратегията на компанията. В този смисъл разнообразието на бизнес модели се определя от разновидностите от дейности, които могат да извършват лицата, осъществяващи електронна търговия.

 2)      Видове бизнес модели на електронна търговия 

Най-точна представа за бизнес моделите и тяхното значение може да се постигне чрез изследване на разнообразните им приложения и техните разновидности. За целта те ще бъдат разгледани съобразно дейността, която извършват субектите на пазара на предоставяне на стоки и услуги.

Съобразно дейността, която извършват субектите, могат да се откроят 9 бизнес модела на електронна търговия – Посреднически модел, Рекламен модел, Поведенчески изследовател, Търговски модел, Директни сделки с производителя, Клубен модел, Абонаментен модел, Модел на услугите и Модел на доставка на трафик. Тези модели ще бъдат подробно разгледани и анализирани в настоящето изложение.

 Посреднически модел 

Посредническият модел на електронната търговия се състои в създаване на предпоставки за събиране на едно място на производителите на определен продукт и неговите потенциални потребители. Интернет като нова среда за обмен на информация улеснява значително предоставянето на оферти и тяхното приемано от потребителите. На тази основна черта на новите технологии се основава посредническият модел. Посредниците имат съществен принос за обмена на стоки и услуги между субектите в електронната търговия, тъй като те всъщност създават електронния пазар, на който субектите влизат в отношения помежду си. Този модел може да се прояви в различни форми на търговска дейност, които ще бъдат подробно разгледани.

Виртуален пазар – При този модел посредникът предоставя на производителите и техните потенциални клиенти място, където да сключват сделките си. Посредникът обаче оказва съдействие на страните по време на всеки етап от сключването на сделката. Това обхваща отправянето на оферти, приемането им, заплащането на сумата и получаването на стоката. Интересът на посредника се изразява в процент от стойността на сключената сделка.

Приемане и предаване на оферти – В този случай посредникът приема предложения за покупка или продажба на определени продукти. Към офертата се прилагат условията и цената. Ролята на посредника в този случай е само да запознае едната страна с предложението на другата страна за определен продукт. Ако двете страни пристъпят към сключване на сделка, посредникът получава процент от цената. Това е неговото възнаграждение за извършената услуга.

Модел на определяне на цената – Посредничеството в този случай се изразява в предоставянето на възможност на потребителите да определят цената, за която биха желали да закупят определена стока. След като го направят, това предложение става задължително за тях. Посредникът приема поръчката и се опитва да сключи сделка на тази цена от името на потребителя. За извършената услуга страните заплащат на посредника възнаграждение, определено в процент от сумата по сделката.

Аукционен модел – Съществуват много варианти на изграждане на аукциони. Общото между тях обаче се състои в предоставянето на възможност на потребителите да определят цената на определена стока чрез наддаване помежду си. Чрез аукционите може да постигне реалната цена на всяка стока и услуга. Посредникът получава възнаграждение, представляващо процент от сумата по сключената сделка. Аукционът е подходящ както за търговия на нови продукти и стоки между компаниите, така и за търговия между отделните потребители на използвани вещи.

Посредник при извършване плащания – Ролята на посредника в този случай е да осигури механизъм за извършване на плащането на сумата между страните по определена сделка. Тази функция обикновено се извършва от банки, които предоставят системи за безкасово плащане през Интернет. Посредникът при плащането получава възнаграждение, представляващо процент от сумата по сделката.

Дистрибуторски модел – Посредникът предоставя на потребителите списък продукти на различни доставчици, обособени в каталог. В този случай целта е посредникът да осъществява връзката между доставчиците на продукти и техните дистрибутори и да съдейства за извършване на плащанията между страните по сделките. Посредникът получава възнаграждение, представляващо процент от реализираните сделки или абонаментна сума от доставчика на продуктите.

Търсещ агент – Услугата търсещ агент възниква от нуждата на потребителите да намерят и закупят определена стока на определена цена. В много случаи обаче търсеният продукт не може да бъде открит в електронните магазини. За решаването на този проблем помага услугата търсещ агент. Посредникът приема заявката на потребителя за определена стока и цената, за която да бъде закупена, след което специално изготвена програма започва да изследва Интернет за такава стока. Ако открие съвпадение в продукт и цена, посредникът закупува стоката за потребителя, за което получава възнаграждение.

Виртуален магазин – Виртуалният магазин дава възможност на компаниите да наемат място в Интернет сайта на определен посредник и да предлагат чрез него своите продукти. В този случай посредникът осигурява функционирането на магазина и сключването на сделките, за което получава възнаграждение, най-често под формата на абонамент.

Общото между всички изброени до този момент модели е, че основната функция на бизнес моделът е насочена към извършване на посредничество между доставчиците на продукти и техните клиенти. Тази характеристика ги обособява в категорията Посреднически модел. Този модел осигурява в най-голяма степен обмена на стоки и услуги между производителите и техните клиенти чрез създаване на обща търговска среда с помощта на новите информационни технологии.

 Рекламен модел 

Конкуренцията между компаниите, които предлагат своите продукти посредством средствата на електронната търговия непрекъснато расте. Популярността сред потребителите е определяща за успешното функциониране на определен бизнес модел. Широките възможности на Интернет позволиха да се появи ново поколение реклама, която е доближена много повече до потенциалния потребител, отколкото традиционната рекламна дейност. Това създаде предпоставки за оформянето на цял отрасъл в електронната търговия, който обслужва нуждите от реклама на останалите субекти на пазара. Към момента делът на рекламния пазар в Интернет е един от най-големите и непрекъснато се увеличава.

Рекламният модел се обособява в няколко разновидности, които ще бъдат разгледани последователно.

Портал – Моделът на портала представлява изграждане на сайт в Интернет с разнообразни услуги и информация. Обикновено към тези портали е добавена и машина за търсене. Всички тези безплатни услуги привличат много потребители и повишават популярността на портала. Това привлича рекламодателите, които желаят да се възползват от широката аудитория и да рекламират на страниците на портала определени продукти и услуги. В основата на този модел е предположението, че приходите от реклама ще надвишат разходите по поддържане на сайта.

Порталът може да се развива в няколко разновидности, които определят в значителна степен неговата популярност, а от там и приходите от реклама. Съобразно този критерии порталите могат да бъдат персонализирани, локализирани и специализирани.

Персонализираните портали позволяват потребителя сам да променя интерфейса на портала съобразно своите нужди от информация. Локализираните портали ограничават определена част от един портал само за потребителите на определена държава. Специализираните портали обхващат потребителите от точно определена аудитория, което ги прави подходящи за предоставяне на реклама, насочена към конкретна потребителска група.

Рекламни предложения – Този модел на реклама се състои в предоставяне на потребителя на списък от предложения за покупка или продажба, докато той използва определена услуга или информация. Рекламодателите обикновено заплащат еднократна сума за определен период за предоставянето на рекламата, но може да се уговори заплащане на всяко появяване на предложението пред потребителя.

Регистрация на потребителите – Регистрацията на потребителите на един портал при използване на услугите му е широко разпространена практика и всеки сериозен портал предоставя такава възможност. Регистрацията се извършва с цел събиране на информация за потребителите и тяхното поведение в портала. Това позволява да се прецизират рекламните предложения съобразно целевата потребителска група. Когато порталът достигне достатъчно регистрации на потребители, той продава информацията, която е събрал от тях на определени компании, които я използват за своите рекламни кампании. От друга страна регистрацията на потребителите спомага за подобряване на връзката между потребителите и ползвания от тях портал.

Платено присъствие в резултати от търсене – Ориентирането на потребителите в информацията в Интернет се осъществява посредством търсещите машини. Те предоставят възможности за търсене не само в целия Интернет, но и в рамките на определен сайт. Проучвания са установили, че когато потребителите получат резултата от търсенето си, те обръщат внимание само на първите 20 срещания на въпроса им. Ето защо някои търсещи машини предлагат на рекламодателите да поставят техните сайтове на предни позиции в резултатите от търсене. По този начин те си гарантират, че потребителят няма да ги подмине в огромните резултати от търсене. Споменатия модел осигурява рекламни приходи за търсещата машина, известност и лесна достъпност на рекламодателите и от друга страна подобрява резултатите от търсене в Интернет.

Контекстно рекламиране – Подобно на горния модел, Контекстното рекламиране използва резултатите от въпросите на потребителите в търсещите машини за предоставяне на реклама. В този случай обаче не е налице регулиране на резултатите от търсенето. Вместо това, съобразно смисловото съдържание на търсената информация, се установява сферата на интерес на съответния потребител. Тази информация след това се анализира и съобразно нея се изобразяват рекламни предложения заедно с резултатите от търсенето. Ползата от такава реклама е, че в съществена степен се достига до потенциалните клиенти съобразно търсената от тях информация ли услуги. Доставчикът на рекламата получава възнаграждение, което се определя като абонаментна сума за определен период или като сума за брой показвания в резултатите от търсене.

Рекламиране според визуализираната информация – През Интернет се разпространяват различни безплатни програми, които потребителите използват масово и са станали да известна степен стандарт за всеки компютър. Производителите на тези програми използват тяхната популярност за предлагане на реклама. Това се постига чрез добавяне на софтуер към безплатната програма, който се инсталира в системата на потребителя и следи за информацията, която той отваря в Интернет. По тази информация, програмата генерира вероятната сфера на интерес от потребителя и му визуализира рекламни съобщения, докато той преглежда определена информация. Рекламата се появява под формата на отделни прозорци в потребителския браузър. Чрез реализирането на реклама от този тип, производителите на безплатни програми формират своите приходи.

Рекламиране на главната страница – Този модел на рекламиране се използва от популярни сайтове за привличане на големи рекламодатели. Рекламата се осъществява чрез поставяне на главната страница на сайта на анимирана реклама, която потребителят трябва да изчака да се зареди, преди да може да продължи към съдържанието на сайта. Този вид реклама е особено ефективен, защото потребителите трудно биха могли да игнорират предложението. Те ще трябва да го изчакат и тогава да продължат към услугите, който им предлага сайтът. Този вид реклама е сравнително скъп и е приложим за големи рекламни кампании.

Натисни преди да продължиш – Този модел на реклама предоставя най-висока степен на ефективност. Осъществява се чрез поставяне на рекламно съобщение преди влизането в определен сайт или преди предоставяне на достъп до определена информация. За да продължи пътя си в сайта, от потребителя се изисква да разгледа рекламното съобщение и да реагира по определен начин на него. Най-често се изисква потребителят да натисне върху банера на определен сайт.

Мрежи за рекламиране – При този модел на осъществяване на  дейност, компаниите развиват широки мрежи от сайтове, в които се предоставят рекламни табла на определени продукти. Този модел е подходящ за развиване на много широки рекламни кампании от големи доставчици на продукти. Освен това посредством банерите (рекламните табла) може да се събере информация за ефекта на рекламата върху потребителите чрез проследяване на тяхната реакция на рекламните предложения. Тази информация се събира от мрежата от сайтове и се предоставя на рекламодателя на съответния продукт срещу възнаграждение.

Порталите разчитат на своята популярност и ползваемост сред потребителите, за да привлекат рекламодатели. Те обаче не могат да привлекат всички потребители, защото някои от тях посещават тясно специализирани или не толкова известни сайтове. За да обхванат и тази група потребители, компаниите се стараят да предложат рекламата, докато потребителят сърфира из Интернет. Те правят това чрез публикуване на привлекателни предложения, съобщения за игри, намаления и други, привличащи вниманието способи. Ако потребителят се заинтригува, той ще посети сайта на рекламодателя, с което целта на рекламата е постигната. Сравнително ниската цена на този вид реклама и високата й ефективност я правят масово разпространена в Интернет.

Обмен на банери – Този модел се основава на обмен на рекламни банери между мрежа от сайтове. Това се постига чрез произволно показване на множество от рекламни предложения на места от мрежа от сайтове, като единият сайт се рекламира в другия. По този начин, на базата на взаимност, се постига сравнително ефективна рекламна кампания чрез много на брой сайтове.

Плащане за натискане върху банери – При този модел на електронна търговия компанията предоставя рекламни съобщения, като приема да бъде платено за рекламата само при реализирано посещение на сайта на рекламодателя. След това същата компания предлага на потребителите си да осъществяват посещения чрез натискане на банерите на рекламодателя, за което потребителите получават определена сума.

Процент от реализиран приход чрез реклама – Този модел предполага споразумение между рекламодателя и компанията, предоставяща реклама, че последната ще получава процент от всяка сключена сделка вследствие на осъществената реклама. Особеното тук е, че компанията, която осъществява рекламата чрез своя сайт, не получава друго възнаграждение, освен процент от сделките, осъществени вследствие на рекламата.

 Поведенчески изследовател 

Моделът на поведенческия изследовател се основава на нуждата от информация за поведението на потребителите и техните навици в Интернет. Тази информация се използва впоследствие за планиране на рекламни кампании, изграждане на нови продукти и създаване на лоялност в потребителите към определен доставчик на стоки и услуги.

От друга страна, същите компании събират информация за доставчиците на стоки и услуги и я предоставят на потребителите, за да могат те да направят своя потребителски избор. Поведенческите изследователи със своята дейност са в известен смисъл информационни посредници между доставчиците на продукти и техните клиенти, тъй като посредством доставяната от тях информация страните по сделките се ориентират за състоянието на пазара. Може да се каже, че последствията от тяхната дейност до голяма степен определят потребителските предпочитания и моделът на рекламната кампания на определен продукт.

Моделът на поведенческия изследовател може да се прояви в няколко форми, които ще бъдат последователно разгледани.

Проучване на аудиторията – Всеки продукт е насочен към определена целева група потребители. Доставчиците имат нужда от информация за потенциалните си потребители и техните предпочитания. Посредством услугите за проучване на аудиторията те могат да си съставят представа за пазара и предпочитанията на отделните групи потребители. Компаниите за проучване на аудиторията доставят информация за групите потребители и за състоянието на пазара. Тази информация впоследствие предлагат на доставчиците на продукти и на рекламодатели срещу възнаграждение.

Подтикващо рекламиране – Посредством този модел потребителите биват подтиквани чрез безплатни бонуси от определени доставчици да използват продукти или услуги на определени компании. Впоследствие се анализира ефектът от предоставянето на тези бонуси и реакцията на потребителите. Целта на подобни кампании е да се изгради чувство на лоялност на потребителите към определен доставчик на продукти. Компаниите, които извършват тази дейност, получават възнаграждение за предлагането на бонусите и за обработване на информацията от кампанията.

Пазарен изследовател – Пазарният изследовател предоставя информация и на двете страни по сделките – доставчиците и потребителите. По този начин той подтиква страните да сключват определена сделка, като държи страните в постоянна осведоменост за продуктите, цените и състоянието на пазара. В много случаи предоставянето на информация на потребителите е свързано и с рекламната стратегия на определена компания. В този случай е налице платено пазарно проучване, което се предоставя на потребителите, без те да имат чувството, че се осъществява рекламна дейност. За услугата пазарният изследовател получава възнаграждение.

 Търговски модел 

Търговският модел се използва от компании, които извършват търговия на всякакъв вид стоки на едро и дребно. Те са същинските магазини на всякакъв вид стоки и услуги в Интернет. При търговските модели липсва посредничество между потребителите и доставчика, а търговецът сам се наема да достави определена стока или услуга на потребителя. Правоотношението протича само между клиента и компанията, извършваща предлагането на стоките.

Този модел се проявява в няколко форми, които ще бъдат последователно разгледани.

Виртуален търговец – Този модел се използва от компании, които осъществяват самостоятелно дейността си в  Интернет чрез предоставяне на всякакъв вид стоки и услуги на потребителите. Тези компании поемат всички задължения по сделката, като осигуряват доставката на стоката до потребителя. Печалбата им се формира от разликата между цената производителя и цената, на която предлагат стоките на потребителите.

Каталожен търговец – Каталожният търговец използва електронен каталог за сключване на сделките с клиентите наред с традиционния начин за водене на търговия. Стоките могат да бъдат заявени от потребителя по електронен път, по пощата с писмо, по телефон и на място по местонахождението на клиента. Може да се каже, че това е преходна форма на електронна търговия и е подходяща за компании, които в момента променят начина си на извършване на търговия дейност в съответствие с тенденциите на електронната търговия.

ХХХЕлектронен търговец – Електронните търговци са компании, които предлагат стоки и услуги директно на потребителите. Особеното при тях обаче е, че те се са специализирали в предоставянето само на продукти и услуги от сферата на информационните технологии. Подобен тип компании извършват едновременно и продажби и разпространение на предлаганите артикули. ХХХ Директни сделки от производителя 

Новите информационни и комуникационни технологии дават възможност за премахване на дистанцията между производители и потребители в търговската дейност. Докато при традиционните способи за търговия доставчиците трябваше да поддържат огромна мрежа от разпространители и дилъри, то с приложението на възможностите на електронната търговия производителите могат да извършват сделките си чрез специално изграден от тях за целта информационен портал. По този начин потребителите могат да закупуват стоките и услугите директно от производителя, без да се налага да се начисляват комисионни за посредничество, които да оскъпяват стоките. Бъдещото развитие на новите бизнес отношения ще наложи на повечето компании да извършват търговската си дейност посредством възможностите на този модел на електронна търговия.

Този модел може да се приложи в няколко разновидности в зависимост от продуктите, които се предлагат и сделките, които се сключват.

Директна продажба – При този модел производителят прехвърля правото на собственост върху определена стока на потребителя срещу определена цена. Търсеният ефект на този модел е потребителят да получи собствеността върху стоката директно от производителя.

При подобен модел може плащането да се разсрочи във времето и собствеността да премине върху купувача след изплащане на цялата сума. Разсрочването е приложимо за стоки със значителна пазарна стойност, която би затруднила покупката им от повечето потребители.

Директен наем – В някои случаи потребителят не желае да закупи стоката, а да получи право на ползване върху определена вещ. В този случай той договаря с производителя или притежателя на тази вещ да му прехвърли право на ползване върху нея срещу възнаграждение за определен срок. След изтичане на срока вещта следва да бъде върната. Приложението на този модел може да бъде разширено, ако страните включат уговорка вещта да може да бъде закупена след изтичане за срока на ползване.

Директно лицензиране – Директното лицензиране се използва главно при предоставяне на софтуерни продукти. При лицензиране на правото за ползване на определена компютърна програма, потребителят се задължава да спазва условията за ползване на съответния продукт.

Интегрирано съдържание на производителя – При този модел производителя доставя определен продукт на потребителя заедно с реклама на собствените си продукти. Производителят разчита, че потребителят ще открие предимствата на тези продукти и ще ги закупи впоследствие. За разлика от рекламния модел, където продуктът се доставя с цел предоставянето на реклама не от производителя на програмата, а от трети лица, в този модел рекламата е насочена само към покупката на продуктите на компанията производител.

 Клубен модел 

Клубният модел на електронна търговия е базиран на лоялността и ангажираността на потребителите с определен продукт. Въпреки, че продажбите на продукта подпомагат осъществяването на дейността на клуба, основната тежест се дава на личния принос на всеки от неговите членове.

Клубният модел може да се развие в няколко форми, които ще бъдат разгледани последователно.

Програми с отворен код – Този масово разпространен модел се базира на споделянето на кода на определен софтуерен продукт с потребителската общност. Разчита се, че тя ще развива продукта със собствените си усилия и ще го приспособява към своите потребности. В повечето случаи тези продукти се разпространяват безплатно.

Приходите се реализират не от развитието на предлагания продукт, а от допълнителните програми, които потребителят ще се наложи да закупи, за да го използва пълноценно.

Публично излъчване – Най-често този модел се използва за излъчване по Интернет на радио или телевизионни предавания за ограничена аудитория. За поддържане на дейността се разчита изцяло на даренията на представителите на общността, към която е адресирано предаването.

Мрежи за споделяне на знания – Този модел се състои в изграждането на публични форуми за дискусия по определени проблеми и за обмен на знания между специалисти от определена област. Тези форуми са изключително полезни за потребителите на Интернет, които желаят да споделят опит със свои колеги. Подобни форуми обикновено се финансират от големи компании за споделяне на опит относно използването на техни продукти или от организации с нестопанска цел за организиране на дискусия по определени проблеми.

 Абонаментен модел 

Абонаментният модел е приложим към всеки вид услуга, която може да бъде предложена под формата на абонамент от компания, осъществяваща дейността си посредством възможностите на електронната търговия. В този случай потребителят заплаща абонаментна сума срещу възможността да ползва определена услуга за определен период от време.

Абонаментният модел е изключително популярен, което обяснява разнообразните му форми на проявление.

Достъп до съдържание – При този модел компанията предоставя на потребителите достъп до определена информация срещу абонаментна сума.

Услуга за обмен на данни между потребители – Предоставя възможност за обмен на данни между предварително определени потребители на услугата.

Услуги за сигурност – Включване в база данни на регистрирани потребители, с цел потвърждаване на самоличността им пред другите потребители.

Предоставяне на достъп до Интернет – Всички субекти на електронната търговия имат нужда от достъп до Интернет, за да осъществяват своята търговска дейност. Този достъп се осъществява посредством компании доставчици на Интернет, които ги свързват към глобалната мрежа.

 Модел на доставка на трафик 

Съвременните информационни и комуникационни технологии предоставят възможност за бърз обмен на информация между лицата, независимо от разстоянието, между тях. Обменът на информация се осъществява чрез посредници, които свързват мрежите на отделните доставчици на информация. Когато тази информация бъде доставена до определено лице, се генерира трафик на информация, който се заплаща от някое от лицата – доставчикът на информацията или нейния потребител. Заплащането на доставката на трафик (информация) е в основата на описания бизнес модел. Според този критерий може да се изследват следните модели на доставка на трафик:

Доставка на трафик, който се заплаща от потребителя – При този модел доставчика на информацията предоставя достъп на определени потребители до съдържание или други услуги на своя сайт. За ползването на услугите или информацията се определя заплащане, което представлява оценката на стойността на определена мерна единица за информация ( например мегабайт или гигабайт). На определен период от време доставчикът предоставя отчет за осъществения трафик на информация и дължимата за този трафик сума от страна на потребителя.

Доставка на трафик, който се заплаща от доставчика на Интернет на потребителя – При този модел информацията или услугите на определен доставчик на трафик се заплащат по описания по-горе метод, но се заплащат не от потребителя, който получава информацията, а от доставчика му на Интернет. Интересът на доставчика на Интернет е да осигури допълнителни услуги на своите абонати с цел да привлече повече потребители.

Обмен на трафик между отделни субекти на електронната търговия – Обменът на трафик между субектите в електронната търговия е способ за увеличаване на предлагана информация и услуги на потребителите. От друга страна посредством обмена на трафик се постига интеграция между субектите в електронния пазар на стоки и услуги. При този модел субектите се уговарят да свържат услугите и информацията, които предлагат, без някой от тях да заплаща на другия определено възнаграждение.

Заплащане на разликата между стойността на трафика между отделни субекти в електронната търговия – Субектите свързват услугите и информацията, която предлагат като определят цена за определен обем трафик. След определен период от време се сравнява обема на реализирания трафик от двете страни като разликата се заплаща от страна, която е реализирала разликата.

Заплащане на скорост за доставка на трафик – Освен обема на предоставения трафик, субектите могат да определят цена и на скорост за достъп до определени услуги и информация. В този случай обемът на трафика е без значение за отношенията между страните, а цената за ползване на информацията или услугите се образува чрез стойността на скоростта за доставка на информация или услугите.

Разгледаните до момента бизнес модели на електронна търговия съставляват преобладаващите форми на търговска дейност в новия пазар на стоки и услуги. Новите компании се стремят към създаване на свой уникален бизнес модел, с който да стъпят на пазара на електронната търговия. В този смисъл бизнес моделите са значителна ценност за компаниите, тъй като определят техните позиции на пазара и оригиналността на продуктите, които предлагат. Няма съмнение, че конкуренцията и търсенето на ниши на този нов пазар ще роди нови оригинални модели и концепции за развитие на електронния бизнес.

 3)      Елементи на бизнес модела на електронната търговия 

В литературата съществуват различни мнения относно компонентния състав на моделите. Настоящето изложение обаче има за цел на представи най-общо моделите, доколкото те имат връзка с проблематиката на електронната търговия. Ето защо авторът няма да прави цялостен и подробен преглед на всички теории за бизнес моделите, а ще опише този, който е възприел като задоволителен за представянето на проблема.

Бизнес моделът на електронната търговия се състои от четири компонента[3] – Продуктова изобретателност, Управление на инфраструктурата, Връзка с клиента и Финансов компонент. Само пълното взаимодействие между тези четири компонента позволява на определена компания от сферата на електронната търговия да осъществява пълноценно търговската си дейност. Отделните елементи ще бъдат загледани последователно в следващите параграфи.

Продуктовата изобретателност обхваща всички аспекти на предлагания продукт или услуга. Проявлението на този компонент не се ограничава само с характеристиката на продукта или услугата, но включва в себе си и основните качества, които открояват определена стока от тези на конкуренцията. Като компонент на бизнес модела, продуктовата изобретателност се състои от три елемента – стойността на продукта, целената потребителска група на продукта и възможностите да бъде произведен. Проявлението на тези подкомпоненти очертава цялостния образ на продукта, който се предлага в определен бизнес модел.

Този компонент не функционира самостоятелно и изолирано от другите елементи в бизнес модела. Само пълноценното им взаимодействие може да осигури успешно реализиране на определена стока или услуга. Проявлението на това взаимодействие може да се проследи от реализирането на резултата от продукта посредством компонента Връзка с клиента. Чрез него се установява връзка с клиента за пласиране на продукта и същевременно се набавя обратна информация от впечатленията на клиента от използването на продукта – информация, която е много ценна за бъдещото му развитие.

От друга страна Продуктовата изобретателност е в отношение с Управлението на инфраструктурата. Взаимодействието помежду им е обусловено от нуждата от ресурси за предоставянето на определена услуга или продукт[4] до потребителите.

Вторият компонент от структурата на бизнес модела на електронната търговия е Управлението на инфраструктурата. Неговата функция в цялостния модел е да осигури необходимите ресурси за предоставяне на продукта до клиента и поддържане на постоянна връзка с него. Значението на този компонент е много голямо за успешното реализиране на продукта, за което спомагат трите му елемента. Първият елемент, наречен Конфигуриране на активността, образува стойността, която потребителят трябва да заплати към продукта за осигуряването на инфраструктурата, нужна за функционирането на бизнес модела. Партньорската мрежа е втория елемент и очертава кои части от елемента Конфигуриране на активността да бъдат пренасочени към партньори на компанията с цел намаляване на стойността на продукта. Третия елемент представлява Ресурсите, необходими за реализацията на продукта и включват техническите предпоставки, финансовите средства и кадровия потенциал на компанията.

Като компонент от цялостния бизнес модел, Управлението на инфраструктурата се намира във връзка с другите компоненти на модела. Той осигурява ресурси за Продуктовата изобретателност и Връзката с клиента. Паричните средства за осигуряване на инфраструктурата се набавят от отношението и с Финансовия компонент.

Третия компонент от бизнес модела на електронната търговия е Връзката с клиента. Значението на този компонент се основава на различния начин на осъществяване на контакт с потребителите на стоки и услуги в електронната търговия, изразяващ се в елиминирането на физически контакт между страните по сделката. Проявлението на компонента се свързва с пласирането на продукта на пазара и способите за предлагането му на клиентите. В допълнение към изложеното следва да се подчертае значението на Контакта с клиента за събиране на информация за пазара, изследване на клиентското поведение и изграждане на стратегия с цел да се подобри предлагания продукт и функционирането на бизнес модела на компанията. Съвместното и ефективно проявление на резултатите от този компонент изгражда доверието и лоялността на клиента към доставчика на продукта.

Като компонент от бизнес модела, функционирането на Връзката с клиента се осигурява от трите му елемента. Информационната стратегия е първия елемент, осигурява събирането на информация с цел да се подобри продукта и обслужването на потребителите. Крайния търсен ефект е да се постигне добро мнение за продукта в клиентите. Усещане и Обслужване втория елемент от компонента и отговаря как компанията ще излезе на пазара и как ще осъществи конкретния контакт с клиента. В този смисъл трябва да се дефинира дали компанията ще осъществява достъпа до пазара директно или чрез посредник. Резултатите от продажбите варират в зависимост от избрания модел за пласиране и в зависимост от естеството на продуктите. Доверие и Лоялност е третия елемент на компонента и осъществява изграждането на доверие и лоялност на клиентите към доставчика на продукта. Това се изразява в създаване на предпоставки за доверие между страните по сделките в една среда, където страните не винаги имат достатъчно изчерпателна и достоверна информация едни за друг.

Компонентът Връзка с клиента не функционира изолирано то другите компоненти. Той доставя обратна информация от потребителите за продукта към Продуктовата изобретателност за подобряване на продуктите и създаване на нови. От друга страна цялата връзка с клиента се базира на възможностите за предаване на информация по средата, предоставена от Управлението на инфраструктурата. Тъй като продуктите се реализират на пазара чрез Връзката с клиента, от него се реализират и паричните приходи към Финансовия компонент.

Финансовия компонент заема главно място в бизнес модела на електронната търговия. Независимо от проявлението на другите компоненти на модела една компания осъществява успешно своята търговска дейност само при условие че има постоянна тенденция на реализиране на приходи и печалба.

Проявлението на Финансовия компонент е резултат на функционирането на неговите съставящи го елементи. Приходния елемент проявява резултата от функционирането си чрез преобразуването продуктите на една компания в парични приходи. Действието на всички компоненти от бизнес моделът е насочено към реализиране на приходи в резултат от производството на продукта. Структурата на разходите е елемент, който определя разходите на всички аспекти от създаването, продажбата, доставката и поддръжката на всички продукти на компанията. Третият елемент от Финансовия компонент е Моделът на печалба. Той представлява разликата от първите два елемента и формира печалбата на определена компания от електронната търговия.

 Значение на разгледания модел 

Разгледаната дотук структура на модела на електронна търговия изчерпателно описва всички аспекти на дейността, която една компания, осъществяваща електронна търговия извършва. Високата степен на формализация позволява създаването на бизнес модели на електронната търговия с цел да се изследва евентуалното им успешно функциониране в реална обстановка. Несъмнено това би имало положителен ефект при създаването на бизнес моделите на компаниите или преработването на съществуващите към новите предизвикателства на пазара.

Представянето на бизнес модела на електронната търговия като съвкупност от формализирани структури позволява да се формализират процедурите, които обслужват този модел и осигуряват неговото функциониране. Постигането на пълно съответствие на бизнес модел и процеси, които го обслужват позволява на компаниите да постигнат в най-голяма степен интеграция между външния модел на представяне на компанията посредством новите технологии и вътрешно фирмените процеси по обслужване на реализираните сделки. Това от своя страна позволява да се постигне оптималната бързина на обработване на заявките на клиентите за доставка на стоки и услуги, както и осъществяване на поддръжката на им.

Формализирането на бизнес моделите и процесите дава възможност за свързване на бизнес процеси между отделни компании при осъществяване на съвместната дейност. По този начин може да се постигне цялостна интеграция на пазара на стоки и услуги между отделните компании.

Но най-съществените последствия не се проявяват в изброените дотук особености на бизнес моделите на електронната търговия. Те са само предпоставка за извода, който може да се направи въз основа на формализираните модели и процеси, които протичат в компаниите, използващи информационни технологии.

Формалността на тези бизнес моделите и процесите, които протичат в тях позволяват тяхното пресъздаване чрез информационни технологии, които да обслужват всички аспекти от дейността на определена компания. Нещо повече. Пресъздаването на бизнес моделите в информационни системи позволява пълно съответствие на бизнес модел, процеси и осъществявана дейност от компанията. От друга страна пресъздаването на моделите в информационни системи позволява пълно интегриране на услуги и продукти между отделните компании в икономиката. Интеграцията между отделните компании е предпоставка за интензивното развитие на B2B отношенията в електронната търговия, а това може да стане само на базата на интегрирани бизнес процеси между отделните бизнес модели на субектите на пазара.

В контекста на електронното правителство формализираните бизнес модели на електронната търговия позволяват интеграция между бизнес процесите, които протичат в тях и административните процеси, който протичат в административните структури на държавните органи. На базата на интеграцията на процесите може да се постигне и интеграция между информационните системи на компаниите от електронната търговия и управленските системи на електронното правителство. Това би довело да пълно съответствие на правна регламентация и извършвана търговска дейност.

В обобщение на изложеното тук може да се направи извода, че бизнес моделите на електронната търговия позволяват интензивно развитие на пазара и задълбочаване на интеграцията между компаниите и продуктите, които предлагат. В съчетание с възможностите на електронното правителство това би довело до съществено развитие на икономиката и намаляване на цените за потребителите на електронната търговия.

[1] Виж по подробно за източниците на правото Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том първи. С.р 1995, с. 61-87

[2] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща Част. С., 2001

[3] Това становище се подкрепя от Alexander Osterwalder и Yves Pigneur в публикацията им „An e-Business Model Ontology for Modeling e-Business”, 15^th Electronic Commerce Conference, e-Reality: Constructing the e-Economy, Bled, Slovenia, June 17-19, 2002

[4] Например, при услуга, представляваща предоставяне на достъп до Интернет, ще е нужен достатъчен капацитет на канала за достъп да Интернет; Всеки сайт трябва да има добра връзка към своите потребители.

Общият публичен лиценз[2] (ОПЛ) е създаден през 1989 година от организацията Free Software Foundation по стартирания от нея проект GNU[3]. От тогава насам документът е редактиран през 1991 година[4], която е и действащата към настоящия момент редакция на споразумението.

 Приложно поле 

ОЛП се прилага единствено спрямо компютърни програми, авторите на които изрично са обозначили, че ползването на програмата се осъществява по правилата и условията установени в ОПЛ. В тази връзка следва да бъдат изяснени две понятия, с които си служи ОПЛ при регулиране на отношенията между страните.

Компютърна програма (“Program”) по смисъла на споразумението е всяка компютърна програма, към която то се прилага.

Работа базирана на програмата по смисъла на споразумението всеки резултат от нея, който е обект на авторското право.

Действието на споразумението се ограничава само до дейностите по копиране, разпространение и модификация на програмата от страна на потребителя. Отстъпването на други права би следвало да се извърши с отделно споразумение между страните. Логично възниква въпросът дали тогава ОПЛ регулира стартирането на програмата и дали предвижда особени правила в тази връзка. ОПЛ определя, че действието стартиране на програмата не е ограничено по силата на лиценза, което може с основание да се тълкува в смисъл, че потребителят като страна по лиценза придобива право да стартира програмата, заедно с правото да я копира, разпространява и модифицира, като спазва установените правила. В този смисъл е и възприетото в практиката становище.

 Основни права и задължения на потребителя във връзка с копирането и разпространението на програмата 

Потребителят на програма, за чието ползване се прилага ОПЛ има особени права във връзка с използването на програмния код на програмата. Програмния код (Source-code) е информация относно това как е създадена програмата и по която може да се внася изменения, които да се отразят на функционалността или интерфейса й.

Потребителят има право да копира и разпространява програмния код на програмата, както го е получил от автора. Копирането и разпространение може да се извършва посредством използването на всякакъв подходящ носител за запазване на информация като се спазват следни изисквания, определени в чл. 1 на ОПЛ:

1.                             На всяко копие да се обозначи информация за носителя на авторските права върху програмата;

2.                             Да не се отклонява от уговорките определени в ОПЛ;

3.                             Да запази уговорките относно ограничената отговорност на автора

4.                             Предоставяне на копие от ОПЛ на всеки получател на компютърната програма;

Достъпът до програмния код на компютърната програма трябва да е свободен за потребителите и да се осъществява, без да се налага да се заплаща парична сума. Отклонения за допустими само в следните случаи, изрично определени в споразумението:

1.                                   Сума за покриване на разходите за доставка на програмния код;

2.                                   Сума за предоставяне на гаранционна поддръжка на компютърната програма;

По силата на общия публичен лиценз на потребителите се предоставя право да модифицират програмата или части от нея. Създадените модификации могат свободно да бъдат разпространявани като се спазват изискванията на чл. 1 относно дистрибуцията на програмния код и допълнителните условия, определени в чл. 2 на споразумението. Споменатите допълнителни условия ще бъдат последователно разгледани.

При разпространението на модифицираните файлове потребителят е задължен да обозначи по подходящ начин съобщение за направената промяна, както и датата, на която е извършена – чл. 2, б. А ОПЛ. Това задължение обикновено се изпълнява като в самото съдържание на файла, съдържащ програмния код се включи в началото съобщение, което съдържа изискваната информация и съобщения. В допълнение към този способ за разгласяване на промени може да се използват възможностите на сайта, от който се зарежда програмата за уведомяване на потребителя. При всички случаи обаче съобщението трябва да е неделима част от файловете на програмата.

При дистрибуцията или публикуването на модифицирана версия или части от програмата потребителят е длъжен да предостави ползването им безплатно на третите лица задължително само при условията на режима на Общия публичен лиценз. В този смисъл е правилото на чл. 2, б. Б на споразумението. Както става ясно програмите, които се ползват по ОПЛ отдават предимство на интереса на третите лица, които имат същите права като автора на програмата или преработващия програмния код.

Ако модифицираната програма е проектирана да работи интерактивно чрез подаването на команди, лицето, което е извършило модификацията трябва да означи по приетия в практиката начин, информация относно авторството върху програмата и дали предоставя гаранции за функционалността й – чл. 2, б. С. Допълнително на потребителите трябва да се съобщи, че могат да разпространяват програмата при условията на ОПЛ и да се посочи подходящ начин да се запознаят с условията му. Съобщението с посочената информация трябва да се изобразява при стартирането на програмата от потребителя по такъв начин, че да може да бъде възприето от него.

Изброените до момента изисквания се прилагат спрямо преработената програма като цяло. Ако обаче отделни елементи от нея не съдържат преработка на програма, която се използва по режима на ОПЛ и тези елементи могат да бъдат обособени, за тяхното ползване може да се определят отделни правила и условията на ОПЛ не се прилагат спрямо тях. В този случай обаче отделните елементи следва да се разпространяват самостоятелно. Ако елементите се разпространяват като част от компютърна програма, чието използване е по режима на ОПЛ, условията му се прилагат и спрямо отделните нейни компоненти.

Правата на потребителя, установени в чл. 1 и 2 на Общия публичен лиценз се отнасят само до отношенията по модификация, копиране и разпространение на програмния код на програмата. Допълнителни възможности за потребителите на компютърни програми са уредени в чл. 3 на ОПЛ, който регулира отношенията по копиране и разпространение на работещи копия на програмата. В тази връзка се налага да се изяснят някои аспекти на процеса по създаване на компютърни програми.

Авторът създава компютърната програма като съвкупност от команди, които образуват т.нар програмен код (source-code). В това състояние обаче програмата обикновено не може изпълнява функциите, за които е проектирана и потребителят не може да я стартира на компютъра си. Преработването на програмата в състояние, което е подходящо за изпълнение на нейните функции са нарича компилиране. Компилирането се извършва чрез специализиран софтуер, които чете програмния код и го преобразува в състояние годно да бъде изпълнявано от компютъра. Резултатът от това преобразуване се нарича обектен или изпълним код на програмата и в това състояние повечето софтуерни продукти се доставят на потребителите. В връзка с разглеждането на режима на ползване на програми по правилата на ОЛП следва да се отбележи, че правата на потребителя относно обектния или изпълним код на програмата се съдържат в чл. 3 на лиценза.

Според чл. 3 на ОЛП потребителят има право да копира и разпространява програмата или нейни модификации в изпълним код, ако спазва изискванията на чл. 1 и 2 заедно с допълнителните изисквания, установени в чл. 3. Правилата, съдържащи се в чл. 1 и 2 вече бяха разгледани, поради което ще бъде обърнато внимание само на специалните условия за копиране и разпространение на програмата в изпълним код.

Първото условие е при копирането и разпространението на програмата потребителят да включи и копие на програмния код записан върху подходящ носител на информация чл. 3, б. А на ОПЛ. При разписването на програмния код на съответния носител следва да се спазват изискванията установени в чл. 1 и 2 на ОПЛ.

Второто изискване е към програмата да е включено предложение към третите лица за предоставяне на програмния код на компютърната програма за разпространение, копиране и модифициране при условията на чл. 1 и 2 на ОПЛ. Предложението трябва да бъде направено в писмена форма и да има срок на валидност не по-малко от 3 години. Предоставянето на програмния код трябва да се извършва безвъзмездно, като може да се изисква единствено сума, която покрива разходите за физическото му доставяне до получателя на подходящ носител – чл. 3, т. B на ОПЛ.

Третото изискване, определено в чл. 3, т. C на ОПЛ е потребителят да приложи към програмата цялата информация, която е получил във връзка с предложението за предоставянето на програмния код. Отклонения от това задължение са допустими, ако разпространението не се извършва с търговска цел и само ако е получил програмата в изпълним код с оферта по чл. 3, б. B на ОПЛ.

Тъй като изискванията за предоставяне на програмния код присъстват много често в съществените задължения на потребителите, ОПЛ е определил обхвата на понятието програмен код (source-code). Според ОЛП цялостния програмен код включва:

1.                             Целия програмен код на програмата за всички модули, от които се състои;

2.                             Всички прилежащи файлове за дефиниция на интерфейса на програмата;

3.                             Скриптовете, които се използват, за да се контролира компилацията на програмата и нейната инсталация;

Извън понятието програмен код по смисъла на ОПЛ, а и според практиката остава всичко, което е прието да се разпространява като част от главните компоненти на операционната система на потребителя, на която програмата следва да се изпълни.

Във връзка с масовата практика компютърните програми все по-често да се разпространяват по Интернет чрез директна доставка към потребителя, се предвижда една специална хипотеза във връзка със спазването на изискването за достъп на третите лица до програмния код. Според ОПЛ, ако разпространението на изпълнимия код се извършва, чрез предоставяне на достъп за копиране от специално подготвено място за това, предоставянето на достъп до програмния код по същия начин и от същото място, се счита за разпространение на програмния код по смисъл на ОПЛ, дори и когато третите лица не са задължени да копират програмния код заедно с изпълнимия код. Накратко това правило би могло да се тълкува в смисъл, че ако една програма е публикувана в Интернет заедно с програмния си код, то тази дейност ще се смята за разпространение на програмата.

 Действие на Общия публичен лиценз 

Общият публичен лиценз има договорен характер и спрямо него се прилагат правилата за договорите определени в гражданското и търговското законодателство. Особения начин на приемане на действието му спрямо отделните потребители обаче налага да се изследват специалните правила, определени в ОПЛ.

От една страна се наблюдават отношения между автора на програмата и третите лица, които приемат ползването по условията на ОПЛ чрез писмено споразумение, записване на програмата от Интернет или друг начин на потвърждаване. От друга страна по силата на правата, които потребителите имат по споразумението, третите лица могат да станат страна по него чрез копиране на модифицирана версия на програмата или просто чрез зареждането й от сайта на потребителя. Логично би могъл да се зададе въпросът от къде черпят права потребителите и дали ако лицето, от което са придобили програмата, изгуби правата си или прекрати споразумението, това ще води до отпадане на правата на потребителя.

Отговор на този въпрос дава правилото на чл. 4 на ОПЛ, което предвижда, че споразумението с потребителя се счита за прекратено, ако копира, модифицира, сублицензира или разпространява компютърната програма по начин различен от този предвиден в споразумението или като го нарушава. Третите лица обаче, които са придобили права от потребителя запазват всички права, които са придобили от лицето, чийто лиценз е прекратен, ако продължават да спазват условията, които са установени в ОПЛ.

За да могат да се запазят права на третите лица, които са страна по лиценза трябва те да не черпят своите права от потребителя, а от някой друг субект. Логично би било това да бъде авторът на програмата, който за първи път е установил ползването и по условията на ОПЛ. В този смисъл е и редакцията на чл. 6 от ОПЛ, който определя, че получателят на програмата автоматично получава право да използва програмата по условията на Лиценза директно от носителя на авторското право върху програмата.

Съществено значение с оглед режима на ползване на програмата е задължението на потребителят да не налага други ограничения на третите лица при използването на програмата, освен тези изрично предвидени в ОПЛ чл. 6 на ОПЛ. Това правило има съществено значение за свободното използване на програмата, тъй като гарантира, че програмата ще се ползва при еднакви условия от всички потребители и никой няма да може да налага бъдещи ограничения на модификациите, които създава.

За да има действие спрямо потребителите, ОПЛ трябва да бъде приет от тях по начина, по който се сключват договорите в българското гражданско право. В този смисъл могат да се проследят два варианта на извършване на приемането на условията на споразумението. Потребителят може да изрази изрично, че приема условията на ОПЛ или чрез конклудентни действия. ОПЛ предвижда приемането да може да става и по двата начина, което съществено разширява приложното му поле. Според чл. 5 потребителят може да приеме условията писмено или чрез извършване на действията модифициране или разпространение. От този момент той е страна по ОПЛ и всички уговорки имат действие спрямо него.

 Приложима редакция на споразумението 

Правилата, определени в Общия публичен лиценз са разработени от Free Software Foundation, която може да изготвя нови редакции на споразумението за ползване. В този случай възниква въпросът дали ще се прилагат новите правила или тези към момента на сключване на договора.

Правила за решаване на този проблем са предвидени в чл. 9 на ОПЛ. Според посочения текст, ако програмата посочва коя версия на Общия публичен лиценз се прилага към нея, то тази версия се прилага между страните, както и всяка по-нова версия на споразумението. В този случай потребителят може да заяви, от коя редакция на ОПЛ желае да ползва права.

Ако в програмата не се посочва, коя версия се прилага в отношенията между страните, потребителят може да избере измежду всички публикувани до момента редакции една, която да има действие между него и автора на компютърната програма.

 Ограничаване на отговорността по Общия публичен лиценз 

Изхождайки от идеята, че потребителите получават компютърната програма безвъзмездно, създателите на ОПЛ са определили правила в посока към ограничаване на отговорността за вреди, които са настъпили вследствие на използването на програмата или относно способността и за ефективна работа с нея. Подобни ограничения могат да бъдат предвиждани от страните като се съобразяват с императивните правила на закона. Ето защо логично в чл. 11 на ОПЛ се предвижда изрично, че ограничаването на отговорността на страните е в допустимите предели на правния режим, който действа между страните.

 Изводи 

ОЛП е масово разпространен способ за регулиране на отношенията между страните във връзка с използването на компютърни програми, което обосновава неговото съществено практическо значение. Най-често ОЛП се прилага спрямо програми, за които авторите установяват свободен режим на използване на техните продукти. По-либералните условия за използване на тези продукти води до тяхното използване от много потребители на информационни технологии.

Правния режим, който установява ОЛП обаче разкрива съществени недостатъци и създава неяснота в някои от съществените отношения между страните по сделките с компютърни програми. Те могат да се откроят най-вече във връзка с задълженията за свободно разпространение на модификациите на комюптърните програми, приложимата редакция на споразумението и отговорността за вреди, причинени от действието на програмата. Страните по сделките за използване на компютърни програми биха могли да избегнат тези рискове, чрез сключване на допълнително споразумение за използване на продукта, в което да определят изрично основните права и задължения помежду си. Подобна възможност е не само допустима от ОЛП, но и широко разпространена в практиката.

[1] Терминът лиценз се е наложил в практиката и следва да се приеме като предоставено право от носителя на авторското право да се използва компютърната програма.

[2] Пълен текст на Общия публичен лиценз – General Public License – http://www.gnu.org/licenses/gpl.html

[3] GNU – www.gnu.org

[4] Версията на ОПЛ от 1991 година се обозначава от авторите на компютърни програми като „GPL version 2”.